Помъкна Треухов проекта си и при новия завеждащ Старгородското комунално стопанство Гаврилин, преместен в Старгород от Самарканд. Почернелият от туркестанското слънце нов завеждащ дълго, но без особено внимание слуша Треухов, прегледа надве-натри всички чертежи и накрая каза:
— А знаете ли, че в Самарканд не е нужен никакъв трамвай. Там всички яздят магарета. Едно магаре струва три рубли — без пари! А носи към сто и шестдесет килограма!… Едно такова малко магаренце, просто чудно!
— Но там е Азия! — рече сърдито Треухов. — Магарето струва три рубли, а за да го изхраниш, са нужни тридесет рубли годишно.
— А на вашия трамвай много ли ще се возите за тридесет рубли? Триста пъти. Дори не всеки ден през годината.
— Добре тогава, изпишете си вашите магарета! — кресна Треухов и изскочи от кабинета, като тръшна силно вратата.
Оттогава стана навик на новия завеждащ при среща с Треухов да го запитва иронично:
— Е, как, магарета ли ще докараме, или трамвай ще прокараме? Лицето на Гаврилин приличаше на гладко остъргана ряпа. В очите му блещукаха дяволити пламъчета.
След около два месеца Гаврилин повика при себе си инженера и му каза сериозно:
— Набелязал съм планче. Едно ми е ясно: пари няма, а трамваят не е магаре — за три рублички не можеш го купи. Материална база трябва да създадем. Кое е практическото разрешение? Акционерно дружество! И още какво? Заем! С лихва. След колко години ще може да се изплати трамваят?
— От деня на пускането в експлоатация на трите линии от първия етап — след шест години.
— Е, да вземем десет. Сега — акционерното дружество. Кои ще влязат? Хранкомбинатът, Маслоцентърът. На въжарските работници нужен ли им е трамвай? Нужен! До гарата ще изпращаме товарни вагони. Значи, въжарските работници! НКПС може да даде малко. Е, и губернският изпълком ще даде. Това е вече едно на ръка. А започнем ли — Държавната банка и Комуналната банка ще отпуснат заем. Ето това е моето планче. В петък президиумът на губернския изпълком ще разгледа въпроса. Решим ли — работа ви чака.
До късно през нощта Треухов пра развълнуван долни дрехи и обяснява на жена си преимуществата на трамвайния транспорт пред конния.
В петък въпросът бе решен благоприятно. И започнаха мъките. Акционерното дружество се създаваше с големи напъни. НКПС ту влизаше, ту не влизаше в числото на акционерите. Хранкомбинатът се стараеше всячески да получи само 10% от акциите вместо 15%. Най-сетне целият тираж акции бе разпределен, макар да не мина без стълкновения. Гаврилин бе извикан в Губернската контролна комисия, задето беше упражнил натиск. Впрочем всичко мина благополучно. Оставаше само да започнат.
— Е, другарю Треухов — каза Гаврилин, — започвай. Чувствуваш ли, че ще можеш да я построиш? Не е като да купиш магаре.
Треухов потъна в работата. Настъпи времето на великото дело, за което бе мечтал дълги години. Пишеха се сметки, съставяше се план за строежа, правеха се поръчки. Трудностите изникваха там, където най-малко ги очакваха. В града не можеха да се намерят специалисти бетонджии и трябваше да ги докарат от Ленинград. Гаврилин бързаше, но заводите обещаваха да доставят машини след година и половина. А те им бяха нужни най-късно до една година. Подействува само заплахата, че ще поръчат машини от чужбина. След това се заредиха по-дребни неприятности. Ту не можеше да се намери фасонно желязо от необходимите размери, ту вместо импрегнирани траверси предлагаха неимпрегнирани. Най-сетне дадоха това, което бе нужно, но Треухов, който сам отиде в завода, където импрегнираха траверсите, бракува 60% от тях. Чугунените части бяха с шупли. Дървеният материал — суров. Релсите бяха добри, но започнаха да пристигат с един месец закъснение. Гаврилин често идваше на строежа на станцията със стария раздрънкан „Фиат“. Тук между него и Треухов избухваха караници.
Докато трамвайната станция и депото се строяха и монтираха, старгородци само пускаха шеги.
Във в, „Старгородска правда“ с трамвайния въпрос се бе заел известният на целия град фейлетонист Принц Датски, който сега пишеше под псевдонима Маховик. Не по-малко от три пъти в седмицата Маховик излизаше с голям битов очерк за хода на постройката. Третата колона на вестника, която изобилствуваше с бележки под скептичните заглавия: „Малко мирише на дим“. „По слабите точки“, „Хубаво и… лошо“, „На какво се радваме и на какво не“, „Да се поставят натясно вредителите на просвещението“ и „Време е да се тури край на морето от хартии“ — почна да дарява на читателите очерците на Маховик със слънчеви и бодри заглавия: „Как строим, как живеем“, „Гигантът скоро ще заработи“, „Скромният строител“ и така нататък, все в тоя дух.