Треухов с трепет разгръщаше вестника и изпитвайки неприязън към братята писатели, четеше бодрите редове за собствената си особа:
„… Изкачвам се по подпокривните греди. Вятърът пищи в ушите ми.
Горе е той, този възгрозничък строител на нашата мощна трамвайна станция, този възсух наглед, чипонос мъж с делнична фуражка с монограм от кръстосани чукчета.
Спомням си: «На брега на пустинните вълни стоеше той, изпълнен с мисли велики.»
Приближавам се. Ни полъх. Гредите не помръдват.
Питам:
— Как се изпълняват задачите?
Некрасивото лице на строителя инженер Треухов се оживява…
Той ми стиска ръката и казва:
— Седемдесет процента от задачите са вече изпълнени.“
Статията завършваше така:
„Той ми стиска ръка на сбогуване… Зад мене гредите скърцат. Работниците сноват нагоре-надолу. Може ли да забрави човек кипежа на тоя работнически строеж, непривлекателната фигура на нашия строител?
Само обстоятелството, че нямаше време за четене на вестници и понякога пропускаше съчиненията на другаря Маховик, спасяваше Треухов.
Веднъж той не издържа и написа грижливо обмислено, хапливо опровержение.
„Разбира се — писа той — болтовете могат да бъдат наричани трансмисия, но това правят хора, които нямат хабер от строителство. Освен това искам да направя бележка на др. Маховик, че подпокривните греди скърцат само когато постройката е застрашена от рухване. Да се пише така за подпокривните греди, е равносилно да се твърди, че виолончелото ражда деца. Приемете и проч.“
След това неуморимият Принц не се вясваше на постройката, но битовите очерци продължаваха да красят третата колона на вестника, рязко откроявайки се на фона на баналните заглавия
Строежът наближаваше към своя край. Релсите са запояваха по термичен начин и продължаваха без луфт от гарата до кланицата и от пазара до гробищата.
Отначало искаха откриването на трамвайната линия да стане в деня на деветата годишнина на Октомври, но вагоностроителният завод, оправдавайки се с „арматурата“, не предаде вагоните в определения срок. Трябваше откриването да бъде отложено до Първи май. За този ден абсолютно всичко бе готово.
Вървейки бавно, концесионерите стигнаха заедно с манифестантите до Гусишче. Там се бе събрал целият Старгород. Новата сграда на депото бе обкичена с гирлянди от елови клонки, плющяха знамена, вятърът тичаше по лозунгите. Конен милиционер препускаше след първия появил се продавач на сладолед, бог знае как попаднал сред празния кръг от трамвайни работници. Между двете врати на депото се извисяваше нестабилна, празна още трибуна с микрофон-усилвател. Към трибуната се приближаваха делегати. Сборният оркестър на общинските служители и въжарските работници изпробваше силата на белите си дробове. Тъпанът лежеше на земята.
Из светлото депо, в което бяха наредени десет светлозелени вагона, номерирани от 701 до 710, се шляеше московски дописник с мъхнат каскет. Отпред на гърдите му висеше огледалце, в което той често и загрижено надзърташе. Дописникът търсеше главния инженер, за да му зададе няколко въпроса на трамвайни теми. Очеркът за откриването на трамвайната линия бе вече готов в главата му, бяха включени и резюметата на още непроизнесените речи, но той продължаваше да търси добросъвестно, като намираше само тоя недостатък, че няма бюфет.
Сред тълпата пееха, крещяха и чоплеха слънчоглед, очаквайки пускането на трамвая.
На трибуната се изкачи президиумът на губернския изпълнителен комитет. Предъвквайки думите си, Принц Датски разменяше мисли със събрата си по перо. Чакаха московските кинохроникьори.
— Другари! — каза Гаврилин. — Моля да считате за открит тържественият митинг по случай пускането на старгородския трамвай.
Медните тръби се раздвижиха, въздъхнаха й изсвириха три пъти „Интернационалът“.
— Дава се думата за доклад на другаря Гаврилин! — извика Гаврилин.
Принц Датски—Маховик и московският гост, без да се наговарят, записаха в бележниците си:
„Тържественият митинг бе открит с доклад от председателя на Старгородското комунално стопанство другаря Гаврилин. Множеството се превърна в слух.“