Двамата дописници бяха напълно различни хора. Московският гост бе ерген и млад. Принцът-Маховик, обременен с голямо семейство, отдавна бе прехвърлил четвъртото десетилетие. Единият винаги бе живял в Москва, а другият никога не бе ходил там. Московчанинът обичаше бирата, Маховик—Датски освен водка нищо друго не слагаше в уста. Но въпреки тази разлика в характерите, възрастта, навиците и възпитанието, впечатленията и у двамата журналисти се изливаха в едни и същи изтъркани, извехтели, оваляни в праха фрази. Моливите им заскърцаха и в бележниците се появи ново записване: „В деня на празника улиците на Старгород сякаш са станали по-широки…“
Гаврилин започна речта си хубаво и простичко:
— Да се прокара трамвай — каза той, — не е като да купиш магаре.
Сред тълпата неочаквано проехтя гръмкият смях на Остап Бендер. Той оцени тази фраза. Гаврилин, насърчен, без сам да разбира защо, изведнъж заговори за международното положение. На няколко пъти се опита да вкара доклада си в трамвайните релси, но с ужас забеляза, че не може да стори това. Думите сами, против волята на оратора, излизаха някак международни. След Чембърлейн, на когото Гаврилин отдели половин час, на международната арена излезе американският сенатор Бора. Множеството се размекна. Дописниците едновременно записаха: „Ораторът обрисува картинно международното положение на нашия съюз…“ Разгорещеният Гаврилин се изказа зле за румънските чокои и премина към Мусолини. И едва към края на речта си той надви своята втора международна природа и заговори с хубави делови слова:
— И аз мисля така, другари, благодарение на кого се пуска тоя трамвай, който след малко ще излезе от депото? Разбира се, другари, благодарение на вас тука, благодарение на всички работници, които действително поработиха, другари, добросъвестно. И още, другари, благодарение на честния съветски специалист, на главния инженер Треухов. На него също благодарим!…
Започнаха да търсят Треухов, но не го намериха. Представителят на Маслоцентъра, който отдавна вече гореше от нетърпение, се провря до преградката на трибуната, махна с ръка и заговори гръмогласно за международното положение. Когато той свърши речта си, двамата дописници се ослушаха в слабите ръкопляскания и бързо записаха: „Бурни аплодисменти, които преминаха в овация…“ После размислиха и намериха, че „преминаха в овация…“ е май доста силничко. Московчанинът се реши и задраска „овация“. Маховик въздъхна и я остави.
Слънцето бързо се търкаляше по наклонената плоскост. От трибуната се поднасяха поздравления. Всяка минута оркестърът свиреше туш. Падна здрач, а митингът все още продължаваше. И говорещите, и тия, които слушаха, отдавна вече чувствуваха, че е станало нещо нередно, че митингът се е проточил, че трябва да се премине колкото се може по-скоро към пускането на трамвая. Но всички бяха така навикнали да говорят, че не можеха да спрат.
Най-сетне намериха Треухов. Той беше целият изцапан и преди да се качи на трибуната, дълго ми в канцеларията ръцете и лицето си.
— Има думата главният инженер, другарят Треухов! — оповести с радост Гаврилин. — Хайде, говори ти, че аз съвсем не казах туй, което трябваше — добави той шепнешком.
Треухов искаше да каже много неща. И за доброволните бригади, и за тежката работа, за всичко, което бе направено и което още може да се направи. А могат да бъдат направени много неща: да се освободи градът от потъналото в зараза пазарище, да се построят покрити стъклени корпуси, може да бъде построен постоянен мост вместо временния, който всяка година бива отнасян от ледовете, може най-сетне да се реализира проектът за построяване на огромна кланица с хладилник.
Треухов отвори уста и запъвайки се, заговори:
— Другари! Международното положение на нашата държава…
И запредъвква такива всеизвестни истини, че народът, който слушаше вече шестата международна реч, загуби всякакъв интерес.
Едва когато свърши, Треухов разбра, че и той не каза нито дума за трамвая. „Колко срамно — помисли си той, — никак не умеем да говорим, никак!“
И той си спомни речта на френския комунист, когото бе слушал на едно събрание в Москва. Французинът говореше за буржоазния печат. „Тия акробати на перото бе възкликнал той, — тия виртуози на фарса, тия чакали на ротационните машини…“ Французинът произнесе първата част на речта си в тон „ла“, втората — в тон „до“ и последната, патетичната — в тон „ми“. Жестовете му бяха умерени и красиви.
„А ние само бръщолевим — реши Треухов, — по-добре съвсем да не бяхме говорили“.
Беше вече съвсем тъмно, когато председателят на губернския изпълнителен комитет сряза с ножиците червената лентичка, която преграждаше входа за депото. Работниците и представителите на обществените организации нахълтаха шумно във вагоните. Дръннаха пискливи звънчета и първата трамвайна кола, управлявана от самия Треухов, се измъкна от депото под оглушителните викове на множеството и стенанията на оркестъра. Осветените вагони изглеждаха още по-ослепителни, отколкото през деня. Всички се понесоха един след друг по Гусишче; те минаха под железопътния мост, изкачиха се леко в града и завиха по улица Голяма Пушкинова. Във втория вагон се бе настанил оркестърът; оркестрантите, изкарали тръбите от прозорците навън, свиреха марша на Будьони.