Гаврилин, с кондукторска униформена куртка и чанта през рамо, скачаше от вагон във вагон, усмихваше се мило, даваше сигнал, когато трябваше и когато не трябваше, и връчваше на пътниците покани за
На платформата на последния вагон стоеше Виктор Михайлович, кой знае как попаднал в числото на почетните гости. Той се вслушваше в мотора. За голяма изненада на Полесов моторът изглеждаше чудесно и очевидно работеше изправно. Стъклата не дрънчаха. Виктор Михайлович ги разгледа подробно и се убеди, че те все пак са поставени на гуми. Той вече направи няколко забележки на ватмана и минаваше сред публиката за познавач на трамвайното дело на Запад.
— Въздушната спирачка не работи добре — заяви Полесов, като поглеждаше тържествуващ пътниците, — не всмуква.
— Никой не те пита — отвърна ватманът, — може пък да всмуква.
След като направиха празничната обиколка из града, трамвайните коли се завърнаха в депото, където ги чакаше насъбралото се множество. Подхвърляха Треухов вече при пълния блясък на електрическите лампи. Помъчиха се да подхвърлят и Гаврилин, но тъй като той тежеше стотина килограма и не излиташе високо, скоро го изоставиха. Подхвърляха другаря Мосин, техниците и работниците. За втори път тоя ден подхвърляха и Виктор Михайлович. Сега той вече не риташе, а вперил поглед в звездното небе, строг и сериозен, излиташе нагоре и се унасяше в мечти сред нощната тъма. Когато се спускаше за последен път, Полесов забеляза, че го държи за крака й се смее непристойно не някой друг, а бившият предводител на дворянството Иполит Матвеевич Воробянинов. Той се освободи вежливо, отдръпна се малко встрани, но вече не изпускаше от погледа си предводителя. И когато забеляза, че Иполит Матвеевич си тръгва заедно с младия непознат, явно бивш офицер, Виктор Михайлович предпазливо ги последва.
Когато всичко вече свърши и Гаврилин очакваше в своя лилавичък „Фиат“ даващия последните си нареждания Треухов, за да отидат заедно в клуба, към вратите на депото се приближи камионетка „Форд“ с кинохроникьорите.
От колата пръв скочи пъргаво мъж с дванадесетъглови рогови очила и с елегантна кожена дреха без ръкави. Острата дълга брада на този мъж растеше направо от адамовата ябълка. Вторият мъкнеше киноапарат и се препъваше в дълъг шал в оня стил, който Остап Бендер обикновено наричаше „шик-модерн“. След това от камионетката се измъкнаха асистенти, прожектори и момичета.
Цялата група нахълта с викове в депото.
— Внимание! — викна брадатият собственик на коженото палто. — Коля! Нагласи прожекторите!
Треухов поруменя и тръгна към нощните посетители.
— Вие… от кинематографията ли сте? — запита той. — Защо не дойдохте през деня?
— А за кога е насрочено откриването на трамвайната линия?
— Вече е открита.
— Да, да, малко се позабавихме. Прекрасни изгледи имаше по пътя. Много работа. Залезът на слънцето! Впрочем ние и така ще се справим. Коля! Дай светлина! Въртящото колело! Крупен план! Движещите се крака на множеството — едро. Люда! Милочка! Преминавайте! Коля, почваме! Почваме. Тръгвайте! Вървете, вървете, вървете!… Стига. Благодаря. Сега ще снимаме строителя.
Другаря Треухов? Бъдете добър, другарю Треухов. Не, не така. В три четвърти… Ето така, по-оригинално, на фона на трамвая… Коля! Почваме! Говорете нещо!…
— Но на мене ми е така неудобно!…
— Великолепно!… Много добре!… Кажете още нещо!… Сега вие говорите с първата пътничка в трамвая… Люда! Влезте в рамката. Така. Дишайте дълбоко: вие сте развълнувани!… Коля! Краката едро! Започваме! Така, така… Много благодаря… Стоп!…
От „Фиата“, който отдавна вече се тресеше, слезе тежко Гаврилин и дойде да извика забавилия се другар. Режисьорът с косматата адамова ябълка се оживи.