— Коля! Тука! Прекрасен екземпляр. Работник! Пътник от трамвая! Дишайте дълбоко! Вие сте развълнуван! Никога преди не сте се качвали на трамвай. Започваме! Дишайте!
Гаврилин злобно засумтя.
— Прекрасно!… Милочка!… Ела тука! Привет от Комсомола!… Дишайте по-дълбоко. Развълнувана сте… Така… Прекрасно. Коля, край.
— Ами трамвая няма ли да снимате? — запита Треухов свенливо.
— Виждате ли — изръмжа коженият режисьор, — условията за осветление не позволяват. Ще се наложи да се доснеме в Москва. Изцяло!
Кинохрониката изчезна мълниеносно.
— Е, хайде, приятелю, да отидем да си починем — каза Гаврилин. — Ти да не си пропушил, а?
— Пропуших — призна си Треухов, — не можах да издържа.
На фамилиарната вечеря гладният и много пушил Треухов изпи три чаши водка и се напи. Целуваше се с всички и всички го целуваха. Искаше да каже нещо хубаво на жена си, но само се разсмя. После дълго друса ръката на Гаврилин и му говореше:
— Ти си чудак! Трябва да те научим да проектираш железопътни мостове! Забележителна наука е. И най-главното — съвсем проста. Мост над Хъдзън…
След половин час той се разкисна и произнесе филипика, насочена против буржоазния печат:
— Тия акробати на фарса, тия хиени на перото! Тия виртуози на ротационните машини! — крещеше той.
Жена му го откара в къщи с файтон.
— Искам да се возя с трамвая! — викаше той на жена си. — Ех, как не можеш да разбереш това? Щом има трамвай, значи с него трябва да се пътува!… Защо? Първо, защото е изгодно…
Полесов вървеше по стъпките на концесионерите, дълго се въздържа и изчакал, когато наоколо нямаше никой, се приближи до Воробянинов.
— Добър вечер, господин Иполит Матвеевич! — каза той почтително.
Воробянинов се смути.
— Нямам честта да ви познавам — измърмори той.
Остап повдигна дясното си рамо и се приближи до шлосера-интелигент.
— Е-е-е, какво искате да кажете на моя приятел? — рече той.
— Не бива да се безпокоите — зашепна Полесов, като се оглеждаше. — Идвам от страна на Елена Станиславовна…
— Как? Тя тук ли е?
— Тука е. И много иска да ви види.
— Защо? — запита Остап. — Ами вие кой сте?
— Аз… Вие, Иполит Матвеевич, не мислете нищо лошо. Вие не ме познавате, но аз ви помня много добре.
— Бих искал да намина към Елена Станиславовна — каза нерешително Воробянинов.
— Тя много ви моли да отидете.
— Да, но откъде ли е научила?
— Аз ви срещнах в коридора на Комуналното стопанство и дълго мислих: познато лице. После си спомних. Иполит Матвеевич, вие не се тревожете никак! Всичко ще остане в пълна тайна.
— Позната жена? — запита Остап делово.
— Хм… да, стара позната…
— Тогава може би няма да бъде зле да наминем към старата позната и да похапнем, а? Аз например съм гладен като вълк, а всичко е затворено.
— Може.
— Тогава да вървим. Водете ни, тайнствени непознати човече!
И Виктор Михайлович, озъртайки се често, поведе концесионерите през вътрешните дворове към дома на гледачката на улица Перелешинска.
Глава XIV
„Съюзът на меча и ралото“
Когато жената позастарява, с нея могат да се случат маса неприятни неща: може да й изпопадат зъбите, да посивеят и пооредеят косите, да получи астма, може изведнъж да натрупа тлъстини или пък да стане кльощаво слаба, но гласът й няма да се измени. Той ще си остане такъв, какъвто е имала, когато е била гимназистка, годеница или любима на млад пройдоха.
Ето защо, когато Полесов почука на вратата и Елена Станиславовна запита: „Кой е?“ — Воробянинов трепна. Гласът на неговата любовница бе същият, както и през деветдесет и девета година, преди откриването на Парижкото изложение. Но когато влезе в стаята и присви очи от светлината, Иполит Матвеевич видя, че от някогашната красота не е останала и следа.
— Колко сте се изменила! — каза той неволно.
Старицата се хвърли на шията му.
— Благодаря ви — рече тя, — зная, че сте рискували, идвайки при мене. Вие сте си все същият великодушен рицар. Не ви питам защо сте дошли от Париж. Виждате, не съм любопитна.
— Но аз съвсем не идвам от Париж — смутено каза Воробянинов.
— С колегата идваме от Берлин — поправи Остап и стисна Иполит Матвеевич за лакътя. — Но не се препоръчва да се говори гласно за това.
— Ах, толкова съм радостна, че ви виждам! — изплака гледачката. — Влезте отсам, в тази стая… А вие, Виктор Михайлович, прощавайте, но бихте ли наминали след половин час?
— О! — забеляза Остап. — Първа среща! Мъчителни минути! Позволете и на мене да се оттегля. Ще разрешите ли да дойда с вас, прелюбезни Виктор Михайлович?