— Тридесет и пет рубли.
— И с тия пари вие се канехте да покриете всички разходи по нашето предприятие?
Иполит Матвеевич нищо не каза.
— Вижте какво, скъпи ми патроне. Струва ми се, че ме разбирате. Ще трябва за малко да бъдете титан на мисълта и особа, приближена на императора.
— Защо?
— Затуй защото ни трябва оборотен капитал. Утре е моята сватба. Не съм просяк. Искам да пирувам в тоя бележит ден.
— Какво трябва да правя аз? — завайка се Иполит Матвеевич.
— Трябва да мълчите. Сегиз-тогиз, за важност, си издувайте бузите.
— Но това е… измама.
— Кой казва това? Граф Толстой ли го казва? Или Дарвин? Не. Чувам го от устата на човек, който до вчера се канеше да се вмъкне през нощта в жилището на Грицацуева и да открадне от бедната вдовица мебели. Няма какво да му мислите. Мълчете. И не забравяйте да си надувате бузите.
— Защо да се заплитаме в такава опасна работа? А могат да донесат и на властта.
— За това не се тревожете. На лоша карта не залагам. Работата така ще бъде проведена, че никой нищо няма да разбере. Хайде да пием чай.
Докато концесионерите ядяха и пиеха чай, а папагалът чоплеше слънчоглед, гостите заприиждаха.
Никеша и Владя дойдоха заедно с Полесов. Виктор Михайлович не се реши да представи младите хора на титана на мисълта. Те седнаха в ъгъла и смирено наблюдаваха как бащата на руската демокрация яде студено телешко. Никеша и Владя бяха кръгли тъпаци по на тридесетина години. Изглежда, много им бе приятно, че ги бяха поканили на заседание.
Бившият член на градския съвет Чарушников, охранен старец, дълго стиска ръката на Иполит Матвеевич и го гледа в очите. Под наблюдението на Остап кореняците на града си разменяха спомени. Той ги остави да се наприказват, след това се обърна към Чарушников:
— В кой полк сте служили?
Чарушников замънка:
— Аз… аз, тъй да се каже, изобщо не съм служил, защото, облечен с доверието на обществото, ходех по избори.
— Вие дворянин ли сте?
— Да. Бях.
— Надявам се, че и сега сте такъв? Дръжте се! Вашата помощ е нужна. Полесов каза ли ви? От чужбина ще ни се притекат на помощ. Чака се само да назрее общественото мнение. Пълна тайна на организацията. Внимание!
Остап отстрани Полесов от Никеша и Владя и запита с непресторено строг тон:
— В кой полк сте служили? Ще трябва да се послужи на отечеството. Вие сте дворяни, нали? Много добре. Западът ще ни помогне. Дръжте се. Пълна тайна на влоговете, тоест на организацията. Внимание!
Остап бе в стихията си. Работата сякаш се уреждаше. Той отведе настрана представения от Елена Станиславовна собственик на „Бързоопак“, посъветва го да се държи, осведоми се в кой полк е служил, обеща съдействие от чужбина и пълна тайна за организацията. Първото желание на собственика на „Бързоопак“ бе да се измъкне колкото се може по-скоро от тоя заговорнически дом. Той смяташе фирмата си за твърде солидна, за да се впуска в рискована работа. Но след като поогледа ловкия Остап, той се поколеба и размисли: „Ами ако изведнъж… Впрочем зависи под каква форма ще бъде поднесено всичко това.“
Приятелският разговор на масата се оживи. Посветените свято пазеха тайната и коментираха градските новини.
Последен дойде гражданинът Кислярски, който, без да е дворянин и без да е служил в гвардейските полкове, от краткия разговор с Остап веднага си изясни положението на нещата.
— Дръжте се — каза Остап наставнически.
Кислярски смотолеви нещо като обещание.
— Вие, като представител на частния капитал, не можете да останете глух на воплите на народа.
Кислярски съчувствено въздъхна.
— Знаете ли кой седи там? — запита Остап, като сочеше Иполит Матвеевич.
— Разбира се — отговори Кислярски, — това е господин Воробянинов.
— Това е — натърти Остап — титан на мисълта, бащата на руската демокрация, особа, приближена на императора.
„В най-добрия случай — две години строг тъмничен затвор — помисли си Кислярски и тръпки го побиха. — Защо дойдох тука?“
— Тайният „Съюз на меча и ралото“ — зловещо пошепна Остап. „Десет години“ — мина през ума на Кислярски.
— Впрочем вие можете да си отидете, но предупреждавам ви, ръцете ни са дълги!
„Ще те науча аз тебе, кучи сине — помисли си Остап. — За по-малко от сто рубли няма да те изпусна.“
Кислярски побеля като мрамор. Днес той така спокойно и с апетит си обядва, яде пилешки дреболии, бульон с топчета и нищо не знаеше за страшния „Съюз на меча и ралото“. Той остана: „дългите ръце“ му направиха неприятно впечатление.
— Граждани! — откри заседанието Остап. — Животът диктува своите закони, своите жестоки закони. Няма да ви говори за целта на нашето събрание — тя ви е известна. Целта е свята. Отвсякъде чуваме стенания. От всички краища на нашата необятна страна молят за помощ. Ние трябва да протегнем ръка на нуждаещите се и ще я протегнем. Едни от вас са на служба и ядат хляб, намазан с масло, други са сезонни работници и ядат сандвичи с хайвер. И едните, и другите спят в своите легла и се завиват с топли юргани. Само малките деца, безпризорните деца, са без надзор. Тия цветя на улицата или, както се изразяват пролетариите на умствения труд, цветя на асфалта, заслужават по-добра участ. Ние, господа съдебни заседатели, трябва да им помогнем. И ние, господа съдебни заседатели, ще им помогнем.