— Може — каза файтонджията и откара бавно Остап до затворения ресторант.
— Какво е това? Затворено?
— По случай Първи май.
— Ах, да ги… Да имаш пари, а да няма къде да се повеселиш! Хайде, карай тогава на улица Плеханов. Знаеш ли я?
Остап реши да отиде при годеницата си.
— Как я казваха преди тая улица? — запита файтонджията.
— Не зная.
— Къде ще вървим тогава? И аз не зная.
Въпреки това Остап му заповяда да кара и да търси.
Час и половина се влачиха те по пустия спящ град, питаха нощните пазачи и милиционерите. Един милиционер дълго мисли и най-сетне съобщи, че улица Плеханов сигурно е бившата Губернаторска.
— Е, добре, Губернаторска! Знам я много добре. Двайсет и пет години карам по Губернаторска.
— Е, хайде, карай тогава!
Стигнаха на Губернаторска, но тя излезе не Плеханов, а Карл Маркс.
Озлобеният Остап възобнови търсенето на загубената улица Плеханов. Ала не я намери.
Зората хвърли бледна светлина по лицето на богатия страдалец, който не успя да се повесели.
— Карай в „Сорбона“! — кресна той. — И това ми било файтонджия! Да не знае къде е улица Плеханов!
Чертозите на вдовицата Грицацуева искряха от блясък. На челно място на сватбената трапеза седеше попът спатия — синът на турския поданик. Той бе елегантен и пиян. Гостите се веселяха.
Младоженката не бе вече млада. Имаше не по-малко от тридесет и пет. Природата я бе дарила щедро. Имаше си всичко: гърди като дини, нос като патладжан, писани бузи и тлъст врат. Тя обожаваше новия си мъж и много се страхуваше от него. Поради това го наричаше не по име, дори не по бащино име, което тя никога не узна, а по презиме: другарю Бендер.
Иполит Матвеевич отново седеше на многожелания стол. През всичкото време на сватбената вечеря той подскачаше на него, за да усети твърдо. Понякога успяваше. Тогава всички присъствуващи му харесваха и той започваше като бесен да крещи към младоженците: „Горчиво! Горчиво!“
През цялото време Остап държеше речи, вдигаше тостове и наздравици. Пиха за народното просвещение и за напоителната система на Узбекистан. След това гостите започнаха да се разотиват — Иполит Матвеевич се спря във вестибюла и пошепна на Бендер:
— Не се бавете! Там са.
— Вие, користолюбецо — отвърна му пияният Остап, — ме чакайте в хотела. Не мърдайте никъде. Всяка минута може да дойда. В хотела платете по сметка. Всичко да бъде готово. Адио, фелдмаршале! Пожелайте ми лека нощ.
Иполит Матвеевич му пожела лека нощ и отиде в „Сорбона“ да се вълнува.
В пет часа сутринта Остап се появи със стола. Иполит Матвеевич замря от изненада. Остап сложи стола сред стаята и седна.
— Как успяхте? — проговори най-сетне Воробянинов.
— Много просто, по семейному. Вдовицата спи и сънува. Жал ми беше да я будя. „В зори ти не я буди.“ Уви! Трябваше да оставя бележка на любимата: „Заминавам на доклад в Новохоперск. За обед не ме чакай. Твой Лалугер.“ А стола грабнах от трапезарията. В тоя ранен час няма трамвай — по пътя си почивах на стола.
Иполит Матвеевич с ръмжене се спусна към стола.
— Тихо — рече Остап, — трябва да се действува без шум.
Той извади от джоба си клещи; почна усилена работа.
— Заключихте ли вратата? — попита Остап.
Отблъсквайки нетърпеливия Воробянинов, Остап внимателно разпра стола, като се стараеше да не изхаби английската дамаска на цветчета.
— Сега няма такъв материал, трябва да се запази. Глад за стоки, какво да се прави!
Всичко това доведе Иполит Матвеевич до крайно раздразнение.
— Готово — рече Остап тихо.
Той повдигна плата и започна да рови с двете си ръце между пружините. Вената на челото му се изду.
— Е? — повтаряше Иполит Матвеевич на различни гами. — Е? Е?
— Е-е-е! — отвърна Остап раздразнен. — Шансът е един срещу единадесет. И този шанс…
Той поразрови хубавичко стола и завърши:
— И този шанс засега не е в наша полза.
Изправи се в целия си ръст и започна да чисти коленете си. Иполит Матвеевич се спусна към стола.
Брилянти нямаше. Той оклюма. Но Остап бе все така бодър.
— Сега нашите шансове се увеличиха.
Той закрачи из стаята.
— Нищо! Този стол излезе по-скъп на вдовицата, отколкото на нас.
Остап измъкна от задния си джоб златна брошка със стъклени камъчета, куха златна гривна, половин дузина позлатени лъжички и цедка за чай.
В мъката си Иполит Матвеевич дори не съобрази, че е станал съучастник на най-обикновена кражба.
— Долна постъпка — забеляза Остап, — но съгласете се, че не можех да напусна любимата жена, без да запазя за нея някакъв спомен. Ала не бива да губим време. Това е само началото. Краят е в Москва. А мебелният музей не ти е вдовицата; там ще бъде по-мъчничко!