След две минути Коля разбра, за пръв път през тримесечния си съпружески живот, че любимата му жена обича много по-малко от него кренвирши от моркови, картофи и грах.
— Искаш да кажеш, че предпочиташ кучешко месо пред диетичната храна? — изкрещя Коля, забравил в избухливостта си за подслушващите съседи.
— Но говори по-тихо! — изкрещя високо и Лиза. — А се държиш и лошо с мене. Да! Аз обичам месо! Понякога. Какво лошо има в това?
Слисан, Коля млъкна. Тоя обрат бе неочакван за него. Месото би объркало много, непоправимо, неговия бюджет. Крачейки нагоре-надолу покрай матрака, на който се бе свила на топка пламналата Лиза, младият съпруг правеше отчаяни изчисления.
Дори в най-добрите месеци копирането в чертожното бюро „Техносила“ донасяше на Коля Калачов не повече от четиридесет рубли. Наем той не плащаше. Запустялото общежитие нямаше домоуправител и там наемът бе абстрактно понятие. Десет рубли отиваха за курса на Лиза по кроене и шев, с права на строителен техникум. Обедът на двамата (едно първо — манастирски борш, и едно второ — фалшив заек или чисто и просто юфка), изяждан честно по половина във вегетарианската гостилница „Не кради“, изтръгваше от бюджета на съпрузите тринадесет рубли месечно. Останалите пари кой знае къде отиваха. Това най-много смущаваше Коля. „Къде отиват парите?“ — замисляше се той, докато чертаеше с райсфедера дълга и тънка линия по небесносинята копирна хартия. При тия условия да се премине към месна храна, означаваше пълен провал. Ето защо Коля пламенно заговори:
— Помисли си само, да ядеш труповете на убити животни! Людоедство под маската на култура! Всички болести идват от месото.
— Разбира се — каза с лека насмешка Лиза, — например ангината.
— Да, да, и ангината! А ти какво мислиш? Организмът, отслабнал от вечната употреба на месо, няма сили да се съпротивлява на инфекцията.
— Колко е глупаво всичко това!
— Не това е глупаво. Глупав е оня, който се стреми да натъпче стомаха си, без да се грижи за количеството на витамините…
Коля изведнъж млъкна. Пред вътрешния му поглед израстваше обемиста свинска пържола, която все повече и повече засенчваше фона от неапетитни и блудкави тестени ястия, каши, картофени безвкусици. Изглежда, че тя току-що бе изскочила от тигана. Още цвърчеше, бълболеше и издаваше пикантна миризма. Кокалът стърчеше от пържолата като пистолет за дуел.
— Но ти разбери най-сетне — закрещя Коля, — някаква си свинска пържола отнема на човека. Цяла седмица живот!
— Нека отнема! — каза Лиза. — Фалшивият заек отнема половин година. Вчера, когато изядохме пържените моркови, почувствувах, че умирам. Само че не исках да ти кажа.
— Защо пък не си искала да ми кажеш?
— Нямах сили. Страхувах се да не заплача.
— А сега не се ли страхуваш?
— Сега вече ми е все едно.
Лиза изхълца.
— И Лев Толстой не е ял месо — каза Коля с треперещ глас.
— Да-а — отвърна Лиза, хълцайки през сълзи, — графът е ял аспержи.
— Аспержите не са месо.
— А когато е писал „Война и мир“, той е ял месо! Ял е, ял, ял! И „Ана Каренина“ когато е писал, е лапал, лапал, лапал!
— Млъкни най-сетне!
— Лапал е, лапал, лапал!
— А когато е писал „Крайцерова соната“, също ли е лапал? — язвително запита Коля.
— „Крайцерова соната“ е малка. Да бе опитал да напише „Война и мир“, като се храни с вегетариански кренвирши!
— Какво току ми навираш тоя твой Толстой?
— Аз да ти навирам Толстой?! Аз? Аз да ви навирам Толстой?! Коля също премина на „ви“. В останалите кутийки не криеха ликуването си. Лиза бързо наместваше синята си плетена шапчица от тила към челото.
— Къде отиваш?
— Остави ме на мира. Имам си работа.
И Лиза избяга.
„Къде може да отиде?“ — помисли си Коля. Той се ослуша.
— Много свобода се даде на жената при съветската власт — каза някой в крайната кутийка отляво.
— Отиде да се дави! — решиха в третата кутийка.
Петата кутийка запали примуса и се зае с обичайните си целувки. Лиза тичаше развълнувана по улиците.
Беше часът от неделния ден, когато щастливците си превозват по Арбатска улица матраци от пазара.
Главни купувачи на пружинени матраци са младоженците и съветските граждани от средна ръка. Те ги превозват изправени и ги прегръщат с две ръце. И как няма да прегръщаш тая синя, с лъскави цветчета основа на своето щастие!
Граждани! Уважавайте пружинения матрак със сини цветчета! Та това е семейното огнище, алфата и омегата на мебелировката, общото и цялостното на домашния уют, любовната база, бащата на примуса! Как сладко се спи под демократичния звън на неговите пружини! Какви чудни сънища вижда човек, заспиващ върху неговата синя груба тъкан! На какво уважение се радва всеки собственик на матрак!