— Просто безобразие! — каза тя гласно. Още повече й се прияде.
— Добре де, добре! Сама знам какво трябва да правя.
И цяла пламнала, Лиза си купи от една продавачка сандвич с варен салам. Колкото и да бе гладна, видя й се неудобно да яде на улицата. Така или иначе, но тя все пак бе собственичка на матрак и умело се справяше с живота. Огледа се и влезе във входа на една двуетажна къща. И там с голямо наслаждение се зае със сандвича. Саламът беше великолепен. Група граждани влязоха във входа. Минавайки покрай изправената до стената Лиза, те я поглеждаха.
„Нека гледат!“ — реши озлобената Лиза.
Глава XVIII
Мебелният музей
Лиза избърса с кърпичка устата си и изтърси трохите от блузката. Стана й по-весело. Тя стоеше пред табелка:
Да се върне в къщи, и бе неудобно. А нямаше при кого да отиде. В джоба й дрънчаха двадесет копейки. И Лиза реши да започне самостоятелния си живот с посещението на музея. Провери парите си и влезе във вестибюла.
Там тя веднага се натъкна на човека с овехтяла брада, който, впил мрачен поглед в малахитовата колона, цедеше през зъби:
— Богато са живеели хората!
Лиза погледна колоната с благоговение и се отправи за горния етаж.
Тя се повъртя десетина минути в малките квадратни стаи с толкова ниски тавани, че всеки влязъл тук човек изглеждаше гигант.
Това бяха стаи, мебелирани в стил ампир от времето на Павел I, от махагон и карелска бреза — със строги, странни и войнствени мебели. Два квадратни шкафа, чиито стъклени вратички бяха пресечени с кръстосани копия, стояха срещу писалищната маса. Масата бе необятна. Да се седне край нея, бе равносилно да седнеш на Театралния площад, при което Болшой театър с колонадата и четирите бронзови грамадни коня, откарващи Аполон на премиерата на „Червения мак“, биха изглеждали върху масата като мастилница. Така поне се струваше на Лиза, хранена с моркови като някой заек. По ъглите имаше кресла с високи облегала, които най-отгоре бяха извити като рога на овен. Слънцето играеше по тапицировката на креслата в прасковен цвят.
В такова кресло човек с удоволствие би седнал веднага, но сядането бе забранено.
Лиза мислено си представи как би изглеждало креслото в безценния стил павловски ампир до нейния матрак на червени ивици. Нямаше да е лошо. Тя прочете окачената на стената табелка с научно и идеологично обоснование на стила ампир от времето на Павел 1 и натъжена, че те с Коля нямат стая в този дворец, се озова в някакъв коридор.
Вляво от самия под се подаваха ниски полукръгли прозорци. През тях, под краката си, Лиза видя огромна бяла зала с колони, с прозорци от двете страни. В залата също имаше мебели и сновяха посетители. Лиза се спря. Никога досега тя не бе виждала още зала под краката си.
Захласната и онемяла от възторг, Лиза дълго гледа надолу. Изведнъж забеляза, че там, от креслата към бюрото, минават нейните днешни познати — Бендер и неговият спътник, представителният старец с бръснатата глава.
— Чудесно! — каза Лиза. — Няма да ми бъде така скучно.
Тя много се зарадва, изтича долу и веднага се обърка. Попадна в червена гостна, където имаше около четиридесет предмета. Бяха орехови мебели с извити крачета. От гостната нямаше изход. Трябваше да изтича обратно през кръглата стая с горно осветление, която беше мебелирана сякаш само с пъстри възглавнички.
Лиза тичаше покрай брокатени кресла от Италианското възраждане, покрай холандски шкафове, покрай голям готически креват с балдахин на черни вити колони. На това легло човек би изглеждал не по-голям от орех.
Най-сетне тя чу глъчката на групата посетители; те слушаха невнимателно ръководителя си, който порицаваше империалистическите замисли на Екатерина 11 във връзка със слабостта на покойната императрица към мебелите стил Людвик XVI.
Това бе именно голямата зала с колони, с прозорци от двете страни. Лиза отиде на другия край, където познатият й другар Бендер говореше нещо разпалено на своя спътник с обръснатата глава.
Когато се приближи, тя чу звучен глас:
— Мебели в стил шик-модерн. Но май че не са тия, които ни интересуват…
Да, но тук безспорно има и други зали. Трябва да разгледаме последователно всичко.
— Здравейте — каза Лиза.
Двамата се обърнаха и в същия миг се намръщиха.
— Здравейте, другарю Бендер. Много се радвам, че ви намерих. Така сама ми е скучно. Нека да разглеждаме всички заедно.
Концесионерите се спогледаха. Иполит Матвеевич се престори на весел, макар да му бе неприятно, че Лиза може да ги забави и им попречи във важната работа — търсенето на брилянтовия стол.