— Ние сме типични провинциалисти — каза Бендер нетърпеливо, — но как вие, московчанката, сте попаднали тука?
— Съвсем случайно. Скарах се с Коля.
— Я виж ти! — забеляза Иполит Матвеевич.
— Хайде да излезем от тази зала — рече Остап.
— Но аз още не съм я разгледала. Тя е толкова хубавичка.
— Започва! — пошепна Остап на ухото на Иполит Матвеевич; после се обърна към Лиза и добави: — Тук няма какво да се гледа. Упадъчен стил. Епохата на Керенски.
— Казваха ми, че тук някъде имало мебели, работа на майстор Гамбс — обади се Иполит Матвеевич, — нека да отидем там.
Лиза се съгласи, хвана Воробянинов под ръка (той й се струваше чудно мил представител на науката) и тръгна към изхода. Въпреки цялата сериозност на положението и настъпилия решителен момент в търсенето на съкровищата Бендер, който вървеше след девойката, весело се подсмиваше. Разсмиваше го предводителят на команчите в ролята на кавалер.
Лиза страшно много пречеше на концесионерите. Докато те само с един поглед определяха, че търсените мебели не са в съответната зала и неволно се повличаха към следващата, Лиза се застояваше дълго във всеки кът. Тя прочиташе на глас всички печатни критични бележки за мебелите, правеше остри забележки по адрес на посетителите и дълго се спираше пред всеки експонат. Неволно и без да си дава сметка за това, тя приспособяваше видените мебели за своята стаичка и нуждите си. Готическият креват не й хареса никак. Той бе твърде голям. Дори да получеше Коля по някакво чудо стая от осем квадратни метра, то и тогава средновековното легло не би се поместило в стаята. Но все пак Лиза дълго обикаля кревата и измерва с малките си крачки истинската му площ. Беше й много весело. Тя не забелязваше киселите физиономии на своите спътници, чиито рицарски характери не им позволяваха да хукнат презглава към стаята на майстор Гамбс.
— Ще потърпим — прошепна Остап, — мебелите няма да избягат; а вие, предводителю, не се притискайте о момичето. Ревнувам.
Воробянинов самодоволно се усмихна.
Залите се нижеха бавно. Нямаха край. Мебелите от александровската епоха бяха представени с многобройни комплекти. Сравнително малките размери на тия мебели доведоха Лиза във възторг.
— Гледайте, гледайте! — наивно крещеше тя, като хващаше Воробянинов за ръкава. — Виждате ли това бюро? Колко би подхождало за нашата стая! Нали?
— Разкошни мебели! — раздразнено каза Остап. — Само че упадъчни.
— Тук вече бях — каза Лиза, влизайки в червената гостна, — мисля, че не си струва да се спираме.
За нейно учудване равнодушните към мебелите спътници застинаха на вратата като часовои.
— Защо се спряхте? Да вървим. Уморих се вече.
— Почакайте — каза Иполит Матвеевич, като се освобождаваше от ръката й, — една минутка.
Голямата стая бе претъпкана с мебели. Гамбсовски столове бяха наредени покрай стената и около масата. Диванът в ъгъла също бе ограден със столове. Техните извити крачета и удобни облегала бяха вълнуващо познати на Иполит Матвеевич. Остап го гледаше изпитателно. Иполит Матвеевич пламна.
— Вие сте уморена, госпожице — обърна се той към Лиза, — поседнете ей тука и си починете, а ние с него ще пообиколим още малко. Тази зала ми се струва интересна.
Накараха Лиза да седне.
Концесионерите се отдръпнаха до прозореца.
— Те ли са? — запита Остап.
— Май че са те. Трябва да ги разгледам по-внимателно.
— Всички столове ли са тук?
— Сега ще ги преброя. Почакайте, почакайте…
Воробянинов започна да мести поглед от стол на стол.
— Но чакайте — каза той най-сетне, — столовете са двадесет. Не може да бъде. Трябва да са всичко десет.
— Но вие се вгледайте хубавичко. Може да не са същите столове. Тръгнаха между столовете.
— Е? — припираше Остап.
— Облегалата сякаш не са като на моите.
— Значи, не са те?
— Не са.
— Напразно май съм тръгнал с вас.
Иполит Матвеевич бе напълно сломен.
— Добре — рече Остап, — заседанието продължава. Столът не е игла. Ще се намери. Дайте тук ордерите. Ще трябва да се влезе в неприятен контакт с администрацията на музея. Седнете до момичето и чакайте. Веднага ще се върна.
— Защо сте така натъжен? — запита го Лиза. — Навярно се уморихте?
Иполит Матвеевич гледаше да се отърве с мълчание.
— Глава ли ви боли?
— Да, малко. Грижи, знаете. Липсата на женски ласки се отразява върху живота.
Отначало Лиза се учуди, а след това, като погледна своя събеседник с бръсната глава, наистина го съжали. Очите на Воробянинов бяха очи на страдалец. Пенснето не можеше да скрие ясно очерталите се торбички. Резкият преход от спокойния живот на деловодител в околийско гражданско отделение към неудобния и изпълнен с грижи живот на човек, тръгнал на лов за брилянти, и авантюрист не можеше да не остави своя отпечатък. Иполит Матвеевич бе отслабнал много и черният му дроб се обаждаше. Под строгия надзор на Бендер Иполит Матвеевич губеше физиономията си и бързо се разтапяше под влиянието на могъщия интелект на сина на турския поданик. Сега, останал за минутка насаме с очарователната гражданка Калачова, му се прищя да й разкаже за всички горчивини и тревоги, но не посмя да стори това.