— Да — каза той, като гледаше с нежност събеседничката си, — такива работи. Но как живеете вие, Елизавета…
— Петровна. А вас как ви казват? Воробянинов назова името и презимето си.
„Приказка за голямата любов“ — помисли си Иполит Матвеевич, като се вглеждаше в простодушното личице на Лиза. Старият предводител на дворянството почувствува такова силно, непреодолимо желание за женска ласка, чиято липса се отразява така тежко върху живота, че тутакси грабна ръчичката на Лиза в своите набръчкани ръце и започна пламенно да й говори за Париж. Поиска му се да е богат, щедър и обаятелен. Искаше му се да бъде привлекателен и в отделно сепаре, под звуците на оркестри, да пие шампанско с красавицата от дамския оркестър. За какво можеше да говори с това момиче, което абсолютно нищо не знаеше нито за шампанското, нито за дамските оркестри и което поради природата си не можеше дори да схване цялата прелест на този жанр? А как му се искаше да бъде привлекателен! И Иполит Матвеевич се мъчеше да прелъсти Лиза с разказите си за Париж.
— Вие научен работник ли сте? — запита Лиза.
— Да, до известна степен — отвърна Иполит Матвеевич, съзнавайки, че от момента на запознаването си с Бендер отново е придобил несвойственото му през последните години нахалство.
— Простете за нескромността, но на колко сте години?
— За науката, която представлявам в момента, това няма значение. Лиза бе покорена от този бърз и на място отговор.
— Но все пак? Тридесет? Четиридесет? Петдесет?
— Почти. Тридесет и осем.
— Охо! Изглеждате значително по-млад.
Иполит Матвеевич се почувствува щастлив.
— Кога ще ми доставите удоволствие да ви видя отново? — запита той с глух глас.
Лиза се засрами много. Почна да се върти в креслото и се натъжи.
— Къде се губи другарят Бендер? — запита тя с тъничко гласче.
— Е, кога? — попита Воробянинов нетърпеливо. — Кога и къде ще се видим?
— Ами не зная. Когато искате.
— Днес може ли?
— Днес?
— Моля ви.
— Е, добре. Нека да е днес. Наминете към нас.
— Не, нека се видим някъде навън. Времето сега е прекрасно. Знаете ли стиховете:
— От Жаров ли са тези стихове?
— М-м да… Струва ми се. Та, значи, днес? Къде?
— Колко сте чуден! Където искате. Искате ли при огнеупорния шкаф? Знаете ли го? Когато се здрачи…
Иполит Матвеевич едва успя да целуне ръката на Лиза, което направи много тържествено, на три пъти, и Остап се върна. Той беше много сериозен.
— Извинете, мадмоазел — каза той бързо, — но ние с моя приятел не можем да ви придружим. Излезе малка, но твърде важна работица. Трябва веднага да отидем на едно място.
Иполит Матвеевич не можа да си поеме дъх.
— Довиждане, Елизавета Петровна — каза той бързешком, — извинявайте, извинявайте, извинявайте, но ние страшно бързаме.
И съдружниците изтичаха, като оставиха смаяната Лиза в стаята, натъпкана с мебели, изработка на майстор Гамбс.
— Ако не бях аз — започна Остап, когато слизаха по стълбището, — нищо нямаше да излезе. Вие трябва да ми се кланяте! Поклонете ми се, метани ми правете, не се страхувайте, главата ви няма да се откъсне! Слушайте! Вашите мебели нямат музейно значение. Мястото им не е в музея, а в казармата на изправителния батальон. Доволен ли сте от тази ситуация?
— Какво издевателство! — възкликна Воробянинов, който бе започнал да се освобождава от игото на могъщия интелект на сина на турския поданик.
— Мълчание — отвърна студено Остап, — вие не знаете какво става. Ако сега не вземем нашите мебели — свършено е. Никога няма да ги видим. Току-що имах в канцеларията тежичък разговор със завеждащия тази историческа смет.
— Е, и какво? — закрещя Иполит Матвеевич. — Какво ви каза завеждащият?
— Каза всичко, каквото трябва. Не се вълнувайте. „Кажете — помолих го аз, — как да се обясни, че изпратените ви по ордер мебели от Старгород не са в наличност?“ Запитах, разбира се, любезно, по приятелски. „Какви мебели? — пита той. — При мене в музея такива факти не се наблюдават!“ Тутакси му пъхнах ордера под носа. Зарови се в книжата. Търси половин час и най-сетне се връща. Е, как мислите вие? Къде са мебелите?