Елена Станиславовна се хвана за главата и изплашено възкликна.
— Виктор Михайлович! — завайкаха се всички. — Гълъбче! Мили! Как не ви е срам! Защо сте се скрили там в ъгъла? Веднага елате тук!
Полесов се приближи. Той страдаше. Не очакваше от своите другари по линията на „Меча и ралото“ такова жестокосърдечие. Елена Станиславовна не изтрая.
— Господа — започна тя, — това е ужасно! Как можахте да забравите скъпия на всички ни Виктор Михайлович?
Тя стана и целуна шлосера-аристократ по изцапаното му със сажди чело.
Господа, а нима не може Виктор Михайлович да бъде достоен окръжен, училищен инспектор или началник на полицията?
— Е, Виктор Михайлович? — попита губернаторът. — Искате ли да бъдете училищен инспектор?
— Но, разбира се, той ще бъде прекрасен, хуманен инспектор! — обади се кметът, който лапаше гъби и се мръщеше.
— Ами Распо-опов? — проточи засегнатият Виктор Михайлович. — Нали вие вече назначихте Распопов?
— Да, всъщност къде да турим Распопов?
— Пожарен командир, а?…
— Пожарен командир! — тутакси се завълнува Виктор Михайлович.
Пред него в миг изникнаха пожарни коли, замятаха се огнени езици; той чу тръби и удари от барабани; засвяткаха секири, зашариха факли, земята се разтвори и черни дракони го понесоха към пожара, обхванал градския театър.
— Пожарен командир ли? Аз искам да бъда пожарен командир!
— Е, чудесно! Поздравявам ви. От този момент вие сте пожарен командир.
— За процъфтяването на пожарната команда! — каза иронично председателят на борсовия комитет.
Всички се нахвърлиха върху Кислярски:
— Вие винаги сте били ляв! Знаем ви!
— Господа, какъв ляв съм аз?
— Знаем, знаем!…
— Ляв!
— Всички евреи са леви.
— Но, за бога, господа, не разбирам тези шеги.
— Ляв, ляв, не крийте!
— Нощем ви се присънва Милюков!
— Кадет! Кадет сте вие!
— Кадетите продадоха Финландия — изведнъж измуча Чарушников, — пари от японците вземаха! С млади момчета мърсуваха.
Кислярски не можа да понесе потока от неоснователни обвинения. Бледен, с искрящи малки очички, председателят на борсовия комитет се вкопчи за облегалото на стола и каза със звънтящ глас:
— Винаги съм бил октябрист и такъв ще си остана.
Започнаха да се осведомяват кой на коя партия съчувствува.
— Преди всичко, господа, демокрацията — каза Чарушников. — Нашето градско самоуправление трябва да бъде демократично. Но без кадетчета. Доста бели ни направиха те през седемнадесета година!
— Надявам се, че между нас няма от така наречените социалдемократи? — ехидно се заинтересува губернаторът.
По-леви от октябристите, представлявани на заседанието от Кислярски, нямаше. Чарушников се обяви за „център“. В крайния десен фланг стоеше пожарният командир. Той бе толкова десен, че дори не знаеше към коя партия принадлежи.
Заговориха за война.
— Ако не днес, то утре — каза Дядев.
— Ще има война, ще има.
— Съветвам ви да се запасите с това-онова, докато не е късно.
— Така ли мислите? — разтревожи се Кислярски.
— А вие как смятате? Мислите ли, че през време на войната ще може да си набавите нещо? Брашното веднага ще изчезне от пазара! Сребърните монетки — вдън земя ще потънат. Ще се появят хартийки всякакви, пощенски марки, които ще вървят наравно, и какви ли не още работи.
— Войната е въпрос вече решен.
— Вие правете, както си знаете — каза Дядев, — но аз ще хвърля всичките си свободни средства за предмети от първа необходимост.
— Ами вашата манифактура?
— Манифактурата си е манифактура, а брашното и захарта са си отделна работа. Съветвам ви и вие да направите така. Настоятелно ви съветвам.
Полесов се усмихна.
— Как ще воюват болшевиките? С какво? С какво ще воюват? Със стари пушки ли? Ами въздушният флот? Един виден комунист ми казваше, че те имали — е, как мислите, колко аероплана?
— Около двеста парчета!
— Двеста? Не двеста, а тридесет и два! А Франция има осемдесет хиляди бойни самолета.
Разотидоха се след полунощ.
— Да-а… Болшевиките ни докараха до безизходно положение.
Губернаторът тръгна да изпраща кмета. Двамата вървяха прекалено бавно.
— Губернатор! — говореше Чарушников. — Какъв губернатор си ти, когато не си генерал?
— Ще бъда цивилен генерал, а ти завиждаш ли ми, а? Когато поискам, ще те хвърля в затвора. Има да седи-иш там.
— В затвора не можеш да ме хвърлиш. Аз съм избран, гласувано ми е доверие.