Работникът от Обществено хранене погледна съчувствено безпомощната Лиза.
— Какво ще вземете към водката? Пресен хайвер? Сьомга? Пирожки с месце?
В Иполит Матвеевич продължаваше да бушува книговодителят от Отдела за гражданско състояние.
— Няма нужда — каза той троснато. — Колко струват при вас киселите краставички? Е, добре, донесете две.
Келнерът изчезна и на масата отново настъпи мълчание. Първа заговори Лиза:
— Никога не съм идвала тук. Много е приятно.
— Да-а-а — проточи глас Иполит Матвеевич, който пресмяташе стойността на поръчката.
„Нищо — мислеше си той, — ще пийна водка и ще се поразвеселя. А то наистина е някак неудобно.“
Но и след като изпи водката и изяде киселите краставички, не само че не се развесели, но се навъси още повече. Лиза не пиеше. Натегнатото положение продължаваше. А на всичко отгоре към масата се приближи цветопродавач, който загледа любезно Лиза и й предложи цветя.
Иполит Матвеевич се престори, че не забелязва мустакатия цветопродавач, но той не си отиваше. Съвсем невъзможно бе да се говорят в негово присъствие любезности.
Навреме то избави концертната програма. На естрадата излезе пълничък мъж с жакет и лачени обуща.
— Ето че отново се виждаме — обърна се той непринудено към публиката. — Следващият номер от нашата концертна програма ще бъде изпълнен от световната изпълнителка на руски народни песни, добре познатата в Мариина горичка Варвара Ивановна Годлевска. Варвара Ивановна! Моля!
Иполит Матвеевич пиеше водка и мълчеше. Тъй като Лиза не пиеше и през всичкото време току припираше да си ходят, трябваше да се бърза, за да бъде изпразнено цялото шише.
Когато след певицата, известна в Мариина горичка, на сцената излезе куплетист с рипсена кадифена толстовка и запя:
Иполит Матвеевич беше вече порядъчно пиян и заедно с всички посетители на показния ресторант, които той само преди половин час смяташе за грубияни и алчни съветски бандити, запляска в такт ръце и почна да приглася:
Той час по час скачаше и без да се извинява, отиваше в тоалетната. От съседните маси вече го наричаха чичко и го канеха на чаша бира. Но той не отиваше. Изведнъж бе станал надменен и мнителен. Лиза скочи решително от масата:
— Тръгвам си. А вие останете. Сама ще си отида.
— Не, как така?! Аз съм дворянин и не мога да допусна това! Сеньор! Сметката! Проста-аци!…
Иполит Матвеевич дълго разглежда сметката, като се олюляваше на стола.
— Девет рубли и двадесет копейки? — мърмореше той. — Може би ще трябва да ви дам и ключа от жилището, където държа парите си?
Свърши се с това, че изведоха Иполит Матвееич навън, като го държаха внимателно под ръце. Лиза не можеше да избяга, защото номерчето от гардероба бе у великосветския лъв.
Още на първата пресечка Иполит Матвеевич цял се облегна върху Лиза и започна да я хваща с ръце. Лиза мълчаливо се отдръпваше.
— Моля ви се! — казваше тя. — Моля ви се! Моля ви се!
— Да отидем на хотел! — увещаваше я Воробянинов.
Лиза със сила се изтръгна и без да му мисли, удари покорителя на женските сърца с юмруче по носа. Пенснето със златната дъгичка тутакси се изхлузи, попадна под квадратното бомбе на баронските ботуши и с хрущене се натроши на парченца.
Задавена от сълзи, Лиза хукна по улица Серебряна към къщи.
Ослепелият Иполит Матвеевич заситни в противоположната страна, като крещеше:
— Дръжте крадеца!
След това той дълго плака и все още хълцайки, купи от една старица всичките й гевреци заедно с кошницата. Излезе на Смоленския пазар, пуст и тъмен, и дълго се разхожда там нагоре-надолу, като разхвърляше гевреците, също както сеячът хвърля семената. При това крещеше дисхармонично:
По-нататък Иполит Матвеевич се сприятели с един файтонджия, разкри му цялата си душа и заплетено му разказа за брилянтите.
— Весел господин! — възкликна файтонджията.
Иполит Матвеевич наистина се развесели. Неговото веселие явно е било осъдително, защото към единадесет часа на другия ден той се събуди в милиционерския участък. От двестате рубли, с които така компрометиращо бе започнал нощта на насладите и удоволствията, у него бяха останали само дванадесет.