Струваше му се, че умира. Гръбнакът го болеше, обаждаше се черният му дроб, а освен това чувствуваше, като че ли на главата му са надянали оловен котел. Но най-страшното бе, че никак не помнеше къде и как е могъл да пропилее толкова много пари. По пътя за в къщи трябваше да се отбие при оптик, за да постави на пенснето нови стъкла.
Остап дълго и с учудване разглежда изтерзаната фигура на Иполит Матвеевич, но не каза нищо. Той бе студен и готов за борба.
Глава XXI
Екзекуцията
Разпродажбата започваше в пет часа. Гражданите можеха да разгледат вещите от четири. Приятелите дойдоха в три и цял час разглеждаха машиностроителната изложба, която се помещаваше в съседното здание.
— Както изглежда — каза Остап, — още утре ще можем, при добра воля, да купим това локомотивче. Жалко само, че цената не е обявена. Приятно е все пак да си има човек собствен локомотив.
Иполит Матвеевич се терзаеше. Само столовете можеха да го утешат.
Той се откъсна от тях едва в оня момент, когато на подиума се качи аукционистът с карирани панталони стил столетие и с брада, която падаше върху толстоевката му от руски коверкот.
Концесионерите седнаха на четвъртия ред вдясно. Иполит Матвеевич започна силно да се вълнува. Струваше му се, че столовете ще се продават веднага. Но те бяха четиридесет и трети номер, а най-напред се разпродаваха различни глупави и ненужни неща: непълни комплекти сервизи от двореца, сосиера, сребърен поднос, пейзаж от художника Петунин, бисерна чантичка, съвсем нова цицка за примус, бюстче на Наполеон, памучни сутиени, гоблен „Ловец стреля по диви патици“ и други дреболии.
Трябваше да се търпи и чака. Но бе мъчително да се чака: всички столове бяха налице; целта бе близка, само да протегнеш ръка и ще я хванеш.
„А каква ли бъркотия би настанала — помисли си Остап, като разглеждаше публиката, — ако научеха какво съкровище ще се продава днес под формата на тия столове.“
— Статуетка, изобразяваща правосъдието! — обяви аукционистът. — Бронзова. Напълно запазена. Пет рубли. Кой дава повече? Шест и половина, вдясно, накрая — седем. Осем рубли от първия ред, средата. Втори път, осем рубли, средата. Трети път, първият ред, средата.
Към гражданина от първия ред веднага се понесе девойка с квитанция за получаване на сумата.
Следваха удари на чукчето. Продаваха се пепелници от двореца, французко стъкло, порцеланова пудриера.
Времето минаваше мъчително бавно.
— Бронзово бюстче на Александър III. Може да служи за преспапие. За друго май вече не го бива. Продава се за предложената цена.
Сред публиката се изсмяха.
— Купете го, предводителю — злъчно се обади Остап, — вие, струва ми се, го обичате.
Иполит Матвеевич мълчеше и не откъсваше поглед от столовете.
— Няма ли желаещи? Снема се от публична продажба бронзовото бюстче на Александър III. Статуйка, изобразяваща правосъдието. Струва ми се, че подхожда към току-що купената. Василий, покажете на публиката „Правосъдието“. Пет рубли. Кой дава повече?
От средата на първия ред се чу сумтене. Види се, гражданинът искаше да има „Правосъдието“ в пълен състав.
— Пет рубли бронзово „Правосъдие“!
— Шест! — отривисто каза гражданинът.
— Шест рубли в средата. Седем. Девет рубли в края вдясно.
— Девет и половина — каза тихо любителят на „Правосъдието“ с вдигната ръка.
— И половина, в средата. Втори път, и половина, в средата. Трети път, и половина.
Чукчето удари. Към гражданина от първия ред се спусна госпожицата.
Той плати и се потътри към другата стая, за да си получи бронзовото изделие.
— Десет стола от двореца! — викна внезапно продавачът.
— Защо пък от двореца? — тихо ахна Иполит Матвеевич.
Остап се разсърди:
— Вървете по дяволите! Слушайте и не се месете!
— Десет стола от двореца. Орехови. От епохата на Александър II. Напълно запазени. Работа на мебелната работилница на Гамбс. Василий, поставете един стол под рефлектора.
Василий така грубо повлече стола, че Иполит Матвеевич подскочи.
— Седете мирно, идиот такъв, откъде ми се довлякохте на главата! — изсъска Остап. — Сядайте, ви казвам!
Долната челюст на Иполит Матвеевич затрепери. Остап се изправи. Очите му заблестяха.
— Десет орехови стола — осемдесет рубли.
Залата се оживи. Продаваха се вещи, необходими за домакинството. Една след друга се повдигаха ръце. Остап бе спокоен.
— Защо не наддавате? — нахвърли се върху него Воробянинов.
— Махай се оттук! — процеди през зъби Остап.
— Сто и двадесет рубли, отзад. Сто тридесет и пет, също там. Сто и четиридесет.