Остап спокойно се обърна гърбом към катедрата и наблюдаваше подигравателно своите конкуренти.
Търгът бе в разгара си. Свободни места в залата вече нямаше. Точно зад Остап една дама, след като размени няколко думи с мъжа си, се полакоми за столовете („Чудесни полукресла! Дивна изработка! Саня! От двореца, моля ти се!“) и вдигна ръка.
— Сто четиридесет и пет, петия ред вдясно. Веднъж.
Залата притихна. Прекалено скъпо.
— Сто четиридесет и пет. Втори път.
Остап разглеждаше равнодушно гипсовия корниз. Иполит Матвеевич седеше с наведена глава и потрепваше.
— Сто четиридесет и пет. Трети път.
Но преди още черното лъскаво чукче да е ударило шперплатовата катедра, Остап се обърна, вдигна ръка и тихо каза:
— Двеста.
Всички глави се обърнаха към концесионерите. Фуражки, кепета, каскети и шапки се раздвижиха. Аукционистът вдигна безстрастното си лице и погледна Остап.
— Двеста, веднъж — изрече той, — двеста, четвъртия ред вдясно, втори път. Няма ли повече желаещи да наддават? Двеста рубли, дворцова орехова гарнитура от десет парчета. Двеста рубли — трети път, четвъртия ред вдясно.
Ръката с чукчето увисна над катедрата.
— Майчице мила! — викна гръмогласно Иполит Матвеевич.
Поруменял, но спокоен, Остап се усмихваше. Чукчето падна и издаде божествен звук.
Продадено — обяви аукционистът. — Госпожице! Четвъртият ред вдясно.
— Е, председателю, ефектно, нали? + запита Остап. — Интересно е да се знае какво бихте правили вие без технически ръководител?
Иполит Матвеевич въздъхна облекчено. Към тях тичешком се приближи госпожицата.
— Вие купихте столовете, нали?
— Ние! — възкликна дълго сдържалият се Иполит Матвеевич. — Ние, ние. Кога можем да ги вземем?
— Ами когато искате! И сега може!
Мотивът „Ходете, цял живот бродете“ бясно се заблъска в главата на Иполит Матвеевич. „Наши са столовете, наши, наши, наши!“ Целият му организъм крещеше това. „Наши!“ — крещеше черният му дроб. „Наши!“ — потвърждаваше апендиксът.
Той така се зарадва, че усети пулс и в най-неочаквани места по тялото си. Всичко вибрираше, разклащаше се и пращеше под напора на нечуваното щастие. Вече се виждаше влак, приближаващ към Сен Готар. На откритата платформа на последния вагон стоеше Иполит Матвеевич Воробянинов с бели панталони и пура в уста. Еделвайси леко се сипеха върху главата му, отново разкрасена с прошарените му, лъскави като алуминий коси. Той летеше към Едем.
— Защо двеста и трийсет, а не двеста? — чу Иполит Матвеевич. Питаше Остап, който въртеше в ръка квитанцията.
— Включват се и петнайсет процента комисионна — отвърна госпожицата.
— Е, няма как! Дръжте!
Остап извади портфейла си, отброи двеста рубли и се обърна към главния директор на предприятието:
— Додайте трийсет рубли, драги, но по-бързо: не виждате ли — госпожичката чака. Хайде де!
Иполит Матвеевич не направи ни най-малък жест да извади пари.
— Хайде де! Какво ме гледате като войник въшка? Да не сте се побъркали от щастие?
— Нямам пари — измърмори най-сетне Иполит Матвеевич.
— Кой няма? — запита Остап много тихо.
— Аз.
— А двестате рубли?!
— Ам-м-ми… з-загубих ги.
Остап погледна Воробянинов и тутакси схвана защо лицето му бе така посърнало, страните — позеленели и очите — с подпухнали торбички.
— Дайте парите! — прошепна той с ненавист. — Стар негодник!
— Е, ще платите ли? — запита госпожицата.
— Една минутка! — обърна се към нея Остап с очарователна усмивка. — Малко затруднение.
Имаше още малка надежда. Можеше да я склони да почака за парите.
Точно тогава окопитилият се Иполит Матвеевич се намеси в разговора, като пръскаше слюнки наляво и надясно.
— Моля ви се! — завика той. — Защо пък и комисионна. Ние нищо не знаем за такова нещо! Трябва да предупреждавате. Отказвам да платя тези тридесет рубли.
— Добре — каза госпожицата кротко, — ей сега ще уредя всичко. Тя взе разписката, отиде при аукциониста и му каза няколко думи. Той веднага стана. Брадата му лъщеше под светлината на силните електрически лампи.
— Според правилата на търга — звънко обяви той — лицето, което отказва да заплати цялата сума за купения от него предмет, трябва да напусне залата. Продажбата на столовете се отменя.
Смаяните приятели не се помръдваха.
— Моля ви! — каза аукционистът.
Ефектът бе поразителен. Сред публиката злобно се смееха. Но въпреки всичко Остап не ставаше. Такива удари той не бе понасял отдавна.
— Мо-оля ви!
Аукционистът подканяше с глас, който не допускаше възражения.
Смехът в залата се усили.
И те излязоха. Малцина са излизали от тръжната зала така огорчени. Пръв вървеше Воробянинов. Превил правите си кокалести рамене, с окъсяло сако и смешни баронски ботуши, той вървеше като жерав и чувствуваше зад гърба си топлия, приятелски поглед на великия комбинатор.