Като клатеше въздебеличките си бедра, непознатият се втурна покрай слисаните концесионери в залата и така бързо купи последния стол, че Воробянинов можа само да изкряка. После с разписка в ръка той изтича да получи стола.
— Моля ви се, столът може ли веднага да се вземе? Чудесно!… Ах!… Ах!…
Непрекъснато блеейки и без да се спре нито за миг през цялото време, непознатият качи стола на един файтон и замина. След него хукна безпризорен.
Един след друг новите собственици на столовете се разотидоха, всеки пое своя път. След тях летяха малолетните агенти на Остап. Тръгна си и той. Иполит Матвеевич плахо вървеше по петите му. Днешният ден му се струваше сън. Всичко стана много бързо и далеч не така, както се очакваше.
На Сивцев Вражек рояли, мандолини и хармоники празнуваха пролетта. Прозорците бяха разтворени. По первазите им имаше саксии с цветя. Дебел мъж с открити космати гърди и по тиранти стоеше до един прозорец и пееше страстно. Покрай стената бавно се промъкваше котарак. В павилионите за продажба на продукти горяха газени лампички.
Край розовата къщичка се разхождаше Коля. Когато видя Остап, който вървеше отпред, той вежливо го поздрави и се приближи до Воробянинов. Иполит Матвеевич сърдечно го приветствува. Коля обаче не искаше да губи време.
— Добър вечер — каза рязко той и не можейки повече да се сдържа, удари Иполит Матвеевич по ухото.
Едновременно с това Коля изрече твърде вулгарна, по мнението на наблюдаващия тази сцена Остап, фраза.
— Така ще бъде с всеки — каза Коля с детско гласче, — който си позволи да посегне…
На какво именно да посегне, Коля не доизрече. Той се повдигна на пръсти и като затвори очи, плесна Воробянинов по бузата.
Иполит Матвеевич вдигна ръка, но не посмя дори да гъкне.
— Правилно — пригласяше на ударите Остап, — а сега по врата. Два пъти. Няма що. Понякога се налага яйцата да учат самозабравилата се кокошка… Още един път… Така. Не се стеснявайте. По главата повече не го удряйте. Там е най-слабото му място.
Ако старгородските съзаклятници можеха да видят отнякъде титана на мисълта и бащата на руската демокрация в този критичен за него момент, тайният съюз „Меча и ралото“ сигурно би прекратил своето съществуване.
— Струва ми се, че е достатъчно — каза Коля, като криеше ръката си в джоба.
— Още един път — молеше Остап.
— Е, да върви по дяволите! Друг път ще знае!
Коля си отиде. Остап се качи в стаята на Иванопуло и погледна оттам на улицата. Иполит Матвеевич стоеше на отсрещната страна, опрян на желязната ограда на посолството.
— Гражданино Михелсон! — викна Остап. — Конрад Карлович! Влезте вътре! Разрешавам!
Иполит Матвеевич влезе в стаята вече поокопитен.
— Нечувано нахалство! — каза той гневно. — Едва се сдържах.
— Ай-ай-ай — посъчувствува му Остап, — каква младеж се е навъдила! Ужасна младеж! Преследва чуждите жени! Пилее чужди пари… Пълен упадък. Но кажете ми, моля ви се, боли ли наистина, когато удрят човека по главата?
— Ще го извикам на дуел!
— Чудесно! Мога да ви препоръчам мой много добър познат. Знае кодекса за дуелите наизуст и има на разположение две метли, напълно пригодни за борба не на живот, а на смърт. За секунданти можете да вземете Иванопуло и съседа отдясно. Той е бивш почетен гражданин на град Кологрив и досега се кичи с тази титла. А можете да устроите дуел със сатъри за кълцане на месо — по-елегантно е. Всяко нараняване е безусловно смъртоносно. Сразеният противник механически се превръща на кюфте. Това харесва ли ви, предводителю?
В този момент откъм улицата се чу изсвирване и Остап отиде да получава агентурни сведения от безпризорните.
Безпризорните се бяха справили отлично с възложената им задача. Четири стола бяха попаднали в театър „Колумб“. Безпризорният подробно разказа как са карали тия столове с количка, как са ги разтоварили и са ги вкарали в сградата през входа за артистите. Местоположението на театъра беше добре известно на Остап.
Два стола били откарани с файтон от някаква си, по думите на друг млад разузнавач, „елегантна голтачка“. Както изглежда, малчуганът не се отличаваше с големи способности. Уличката, в която бяха откарали столовете — Варсонофиевска, — той знаеше; помнеше дори, че номерът на апартамента е седемнадесети, но съвсем не можеше да си спомни номера на сградата.
— Много бързо тичах — каза безпризорният, изхвръкна ми из главата.
— Няма да получиш пари — отсече работодателят.
— Чи-и-чко!… Но аз ще те заведа.
— Добре! Остани. Ще отидем заедно.
Оказа се, че блеещият гражданин живее на улица Садовая-Спаска. Остап записа точния адрес в бележника си.