— Ама че го рече!
— Характерите ни не си схождат. Аз…
— Ти си дебел и красив хлапак.
— Колко пъти съм те молил да не ме наричаш хлапак!
— Шегувате се!
— И откъде се взе у тебе тоя идиотски жаргон!
— Не ме учете как да живея!
— По дяволите! — викна инженерът.
— Нахалничите, Ернестуля.
— Нека се разделим с добро.
— Охо!
— Ти нищо не ще ми докажеш! Този спор…
— Ще те набия като дете.
— Не, това е непоносимо! Принуден съм да направя тая крачка и твоите доводи не могат да ме спрат. Отивам веднага за каруцар.
— Шегувате се!
— Мебелите ще делим по равно.
— Ужасно!
— Ти ще получаваш сто рубли месечно. Дори сто и двадесет. Стаята ще остане на тебе. Живей, както си искаш, но аз така не мога…
— Знаменито — изрече с презрение Елочка.
— Аз ще се пренеса у Иван Алексеевич.
— Охо!
— Той замина на почивка и ми остави за през лятото целия си апартамент. Ключът е у мен… Само няма мебели.
— Кра-расота!
След пет минути Ернест Павлович се върна с портиера.
— Гардероба няма да взема, той ти е нужен, но писалищната маса, бъди така добра… И ето тоя стол вземете — обърна се той към вратаря. — Аз ще взема един от тия два стола. Мисля, че имам право?!
Ернест Павлович завърза своите вещи в голям вързоп, уви ботушите си във вестник и се обърна към вратата.
— Целият ти гръб е бял — каза Елочка с грамофонен глас.
— Довиждане, Елена.
Той очакваше, че поне в този случай жена му ще се въздържи от обичайния си жаргон. Елочка също схвана важността на момента. Напрегна се и затърси подходящи за раздяла думи. Тя бързо ги намери.
— С таксе ли ще отидеш! Кр-расота!
Инженерът като лавина се спусна по стълбището.
Елочка прекара вечерта с Фимка Собак. Те обсъждаха необикновено важното събитие, което застрашаваше да обърне с главата надолу световната икономика.
— Изглежда, ще се носят дълги и широки дрехи — казваше Фима, която завираше като кокошка главата си в раменете.
— Мрак!
И Елочка погледна с респект Фима Собак. Мадмоазел Собак минаваше за културно момиче: нейният речник имаше около сто и осемдесет думи. Освен това тя знаеше една дума, която Елочка не можеше дори и да сънува. Това беше съдържателна дума: хомосексуализъм. Не, нямаше никакво съмнение, Фима Собак беше културно момиче.
Оживеният разговор продължи до късно след полунощ.
В десет часа сутринта великият комбинатор влезе в улица Варсонофиевска. Пред него тичаше вчерашният безпризорен. Той му посочи къщата:
— Да не лъжеш?
— Ех пък вие, чичко… Ей тука, в главния вход.
Бендер даде на момчето честно спечелената рубла.
— Трябва да додадете нещо — каза момчето, подражаващо на файтонджиите.
— От умряло магаре уши. Ще ги получиш от Пушкин. Довиждане, недоносче.
Остап почука на вратата, без да помисли под какъв предлог ще влезе. За разговори с дамички той предпочиташе вдъхновението.
— Охо? — попитаха зад вратата.
— По работа — отвърна Остап.
Вратата се отвори. Остап се вмъкна в стаята, която можеше да бъде мебелирана само от същество с въображение на кълвач. По стените висяха снимки на киноартисти, куклички и тамбовски гоблени. На този пъстър фон, от който се премрежваха очите, мъчно можеше да се забележи малката стопанка на стаята. Тя бе облечена с пеньоар, преправен от рубашката на Ернест Павлович и гарниран със странна кожа.
Остап веднага схвана как трябва да се държи в светско общество. Той затвори очи и отстъпи крачка назад.
— Прекрасна кожа! — възкликна той.
— Шегувате се! — рече нежно Елочка. — Това е мексикански заек.
— Не може да бъде. Излъгали са ви. Дали са ви много по-добра кожа. Това са шанхайски пантери. Да, да! Пантери! Познавам ги по нюанса. Виждате ли как кожата блести на слънцето!… Изумруд! Изумруд!
Елочка сама беше боядисала мексиканския заек със зелена боя и поради това похвалата на ранния посетител й бе особено приятна.
Не давайки на домакинята да се съвземе, великият комбинатор изтърси всичко, което бе слушал някога за кожите. След това заговориха за коприната и Остап обеща да подари на очарователната домакиня няколкостотин копринени пашкула, които му били уж донесени от председателя на ЦИК в Узбекистан.
— Вие сте момче на място — забеляза Елочка, стигнала до това заключение след първите минути на запознанството.
— Вас, разбира се, ви учуди това ранно посещение на непознат мъж, нали?
— Хо-хо!
— Но аз идвам при вас по една много деликатна работа.
— Шегувате се!
— Вие вчера бяхте на тържището и ми направихте необикновено впечатление.
— Нахалничите!
— Моля ви се! Непростимо е да нахалничи човек с една такава очарователна дама.