Маргарито Дуарте учил малко, но се образовал, като поглъщал с литературна страст всеки текст, изпречил се пред погледа му. На осемнайсет години, вече писар в общината, се оженил за красиво момиче, което умряло малко след раждането на първата им дъщеря. Тя, дори по-красива от майка си, също починала от някаква треска едва на седем години. Ала истинската история на Маргарито Дуарте започнала шест месеца преди пристигането му в Рим. Трябвало да се премести гробището на неговото село заради строежа на язовир. Като всички жители на областта, Маргарито изровил костите на своите мъртви, за да ги пренесе. Жена му била на прах. Но в съседство момиченцето лежало непокътнато след цели единайсет години. Когато отворили капака на ковчега, дори се разнесло уханието на свежите рози, с които я били погребали. И най-странното от всичко — тялото й било безтегловно.
Стотици любопитни изпълнили селото, привлечени от слуховете за чудото. Никакво съмнение. Целостта на тялото била неоспорим признак за святост и дори епископът се съгласил, че за това явление трябва да се произнесе Ватиканът. Всички събрали пари и изпратили Маргарито Дуарте в Рим — да се бори за каузата, вече не само негова, нито на селцето му, а на цялата нация.
Докато ни разказваше историята си в пансиона на тихия квартал Париоли, Маргарито Дуарте махна катинара и повдигна капака на изящния сандък. Като че ли двамата с тенора Риберо Силва станахме част от чудото. Въобще не приличаше на сбръчканите мумии от музеите по света. Видяхме момиченце, облечено като булка, спало дълго под земята. Кожата беше нежна и хладна, а прозрачните отворени очи непоносимо ни внушаваха, че ни гледат отвъд смъртта. Атлазът и изкуствените портокалови цветчета на короната, неиздържали напора на времето, изглеждаха по-зле от кожата, но розите в ръцете бяха живи. Тежестта на дървения калъф не се промени, когато извадихме тялото.
Маргарито Дуарте се залови за работа в деня след пристигането си. В началото с дипломатическа помощ, по-скоро любезна, отколкото полезна, а после с всякакви ходове, които му хрумваха, за да заобиколи безкрайните пречки на Ватикана. Говореше малко за проблемите си, но всички разбираха, че те са многобройни и маловажни. Влизаше във връзка с различни религиозни конгрегации и светски фондации, където го изслушваха с внимание, но без изненада, и му обещаваха спешни действия, които не предприемаха. Истината е, че периодът не бе много подходящ. Всичко, свързано със Светия престол, беше отложено поради хълцането на папата, по-упорито дори от най-добрите медикаменти и вълшебните лекове, които изпращаха от всички краища на света.
Едва през юли Пий XII се оправи и замина на почивка в Кастелгандолфо. Маргарито занесе светицата на първата седмична аудиенция с надеждата да му я покаже. Папата се появи във вътрешния двор, на един толкова нисък балкон, че Маргарито видя добре поддържаните му нокти и долови уханието на лавандула. Но после не мина между туристите, дошли от цял свят да го видят — както Маргарито очакваше, — а произнесе една и съща реч на шест езика и завърши с обща благословия.
След това дълго протакане Маргарито реши да вземе нещата в свои ръце и занесе в Държавния секретариат писмо, дълго почти шейсет страници, на което не получи отговор. Той го бе предвидил, защото чиновникът го прие с досада, едва-едва погледна мъртвото момиче, а служителите наоколо отминаваха с безразличие. Един от тях му разказа, че предната година получили над осемстотин писма, изискващи освещаването на непокътнати трупове в различни части на света. Маргарито помоли поне да се потвърди безтегловността на тялото. Чиновникът я потвърди, но отказа да я приеме.
— Сигурно става въпрос за колективна хипноза — заяви той.
През малкото свободни часове и горещите летни недели Маргарито се потапяше в четене на всякакви книги, които смяташе, че са полезни за каузата му. По своя инициатива в края на всеки месец записваше със съвършения почерк на главен писар в една ученическа тетрадка всички направени разходи, за да се отчете после пред съселяните си, събрали помощите. Още преди края на годината опозна така добре лабиринтите на Рим, сякаш бе роден там, говореше примитивен италиански, подобен на андинския му лаконичен испански, и знаеше всичко за процеса на канонизиране. Но трябваше да мине още много време, преди да свали траурния костюм, жилетката и шапката на висш съдебен служител, които в Рим по онова време бяха характерни за разни тайни общества с престъпна дейност. Излизаше от зори с калъфа със светицата и понякога се връщаше късно през нощта, изтощен и тъжен, но винаги озарен от светлина, която му вдъхваше нови сили за следващия ден.