Беше девет сутринта. От предната нощ валеше сняг, затрудняваше движението по улиците на града и дори по автострадата, товарни камиони бяха спрели край пътя, а сред преспите се виждаха леки коли, бълващи газове. В салона на летището обаче животът продължаваше с пролетен ритъм.
На опашката пред мен една възрастна холандка се забави почти час, докато спореше за теглото на своите единайсет куфара. Бях започнал да се отегчавам, когато зърнах моментното видение, което спря дъха ми, и въобще не разбрах как завърши оня спор, докато служителката не ме върна към действителността със забележката, че съм разсеян. Вместо извинение я попитах дали вярва в любовта от пръв поглед. „Разбира се — каза тя. — Друга любов няма.“ Продължи да гледа екрана на компютъра и ме попита какво място предпочитам — за пушачи или непушачи.
— Все ми едно — отвърнах нервно, — само да не е до ония единайсет куфара.
Тя ми благодари със служебна усмивка, без да отмества поглед от светещия екран.
— Изберете едно число — предложи тя, — три, четири или седем.
— Четири.
Усмивката й стана победоносна.
— Работя тук вече петнайсет години — каза — и вие сте първият, който не избира седем.
Отбеляза на бордната карта номера на мястото, подаде ми я с другите документи и за пръв път ме погледна с очи с цвят на грозде, които ме утешиха за малко, докато видех отново красавицата. Едва тогава ме предупреди, че летището вече е затворено и всички полети са отложени.
— Докога?
— Един Господ знае — засмя се тя. — По радиото съобщиха, че това ще бъде най-големият снеговалеж за годината.
Бяха сбъркали — оказа се най-големият на века. Въпреки това в залата за първа класа пролетта се чувстваше, във вазите имаше живи рози и дори механичната музика звучеше величествено и успокояващо, както я бяха замислили създателите й. Изведнъж ми хрумна, че това място е подходящо убежище за красавицата, и я потърсих из другите зали, ужасен от собствената си дързост. Повечето присъстващи бяха от плът и кръв, четяха вестници на английски, а жените им мислеха за други мъже, докато гледаха през панорамните стъкла безжизнените самолети в снега, купищата лед и широките полета на Роаси, опустошени от лъвовете. Следобед вече нямаше свободно място и горещината стана така непоносима, че избягах на чист въздух.
Посрещна ме смайваща гледка. Тълпата бе преляла от чакалните, трупаше се в задушните коридори и стълбищата, бяха се проснали дори по пода с домашните си животни, с децата и с ръчния си багаж. Връзките с града също бяха прекъснати и дворецът от прозрачна пластмаса приличаше на космически кораб, пленен от бурята. Мисълта, че и красавицата е някъде сред кротката тълпа, не ме оставяше на мира и ми даваше сили да чакам.
По време на обяда вече се чувствахме като корабокрушенци. Опашките пред седемте ресторанта, кафенетата и претъпканите барове бяха безкрайни. След по-малко от три часа се наложи да затворят всички заведения, защото нямаше нищо за ядене и за пиене. Децата, сякаш събраха в себе си всички деца на света на едно място, започнаха да плачат едновременно и тълпата замириса на стадо. Настъпи моментът на инстинктите. Сред хаоса успях да изям само последните две порции сладолед в детската сладкарница. Изядох ги бавно на щанда, докато келнерите слагаха освободените столове върху масите. Гледах се в огледалото в дъното, с последната картонена чашка, с последната картонена лъжичка, и мислех за красавицата.
Самолетът за Ню Йорк, предвиден за единайсет сутринта, излетя в осем вечерта. Когато и аз най-после успях да се кача, пътниците от първа класа вече бяха седнали и една стюардеса ме заведе до мястото ми. Замръзнах. На съседната седалка до прозореца красавицата се настаняваше с вещината на опитен пътник. „Ако някога напиша това, никой не би ми повярвал“ — помислих си. С половин уста измърморих някакъв поздрав, на който тя не обърна внимание.
Разполагаше се, като че ли щеше да прекара тук години наред. Подреждаше всяка вещ и около нея заприлича на идеална къща, където всичко ти е подръка. Докато се занимаваше с това, стюардът ни донесе шампанско за добре дошли. Взех една чаша, за да й я поднеса, но навреме се отказах. Тя поиска само вода и помоли стюарда на лош френски, а после на още по-лош английски му каза изобщо да не я буди по време на полета. Гласът й, нисък и мек, излъчваше ориенталска тъга.