Събуди се сама веднага щом светна сигналът за приземяване, и бе толкова красива и свежа, като че ли бе спала в розова градина. Едва тогава си дадох сметка, че съседите по място в самолетите не си казват добро утро, щом се събудят, като старите семейства. Тя също. Свали маската, отвори искрящи очи, вдигна облегалката, отхвърли настрана одеялото, разтърси гривата си, която се среса сама от собствената си тежест, взе отново на колене тоалетната чантичка, набързо си поправи грима и не ме погледна, докато не се отвори вратата на самолета. Тогава облече коженото си палто, мина почти през мен с разсеяно извинение на чист американски испански, отиде си без сбогом, без благодарност за всичко, което направих за нашата щастлива нощ, и изчезна със слънцето в амазонската джунгла на Ню Йорк.
Юни 1982
Габриел Гарсия Маркес
Плащат ми да сънувам
В девет сутринта, докато закусвахме на окъпаната от слънцето тераса на „Хавана Ривиера“, ужасяваща морска вълна вдигна във въздуха автомобили от крайбрежния булевард, от паркинга до тротоара и един от тях се вряза в стената на хотела. Беше като динамитна експлозия, вся паника из двайсетте етажа на сградата и направи на пух и прах прозорците на фоайето. Многобройните туристи в залата се разхвърчаха заедно с мебелите, а някои бяха ранени от стъклената градушка. Ураганът трябва да е бил колосален, защото вълната прескочи стената на кея, широкия двупосочен булевард, а имаше достатъчно сила и да раздроби голямото стъкло.
Неуморимите кубински доброволци с помощта на пожарникарите събраха останките от пораженията за по-малко от шест часа, затвориха вратата към морето, пригодиха друга и всичко отново бе в ред. На сутринта никой не се погрижи за забития в стената автомобил, защото мислеха, че е от паркираните до тротоара. Когато кранът го извади оттам, откриха трупа на жена, стегната с предпазен колан за седалката на шофьора. Цялата бе натрошена от ужасния удар. Лицето й беше размазано, ботите — разкъсани, а дрехите — на парцали. Носеше златен пръстен във формата на змия с изумрудени очи. Полицията установи, че е домакинката на новия португалски посланик. Беше пристигнала в Хавана заедно със семейството му преди петнайсет дни и предната сутрин беше излязла на пазар с нова кола. Когато прочетох съобщението във вестника, името не ми говореше нищо, но ме заинтересува пръстенът във форма на змия с изумрудени очи. Не разбрах само на кой пръст го е носела.
Беше много важна подробност, защото се уплаших да не би да е една незабравима жена, чието истинско име всъщност не знаех, но която носеше същия пръстен на десния си показалец доста дръзко, още повече за тогава. Бях се запознал с нея във Виена преди трийсет и четири години на наденички с варени картофи и наливна бира в една кръчма на латиноамерикански студенти. Същата сутрин бях пристигнал от Рим и още си спомням силното впечатление, което ми направи с величествения си бюст на сопрано, с яката от проскубана лисича опашка и с въпросния египетски пръстен във формата на змия. Реших, че е единствената австрийка в дългата дървена постройка заради посредствения испански, който говореше с долнопробен акцент, без да си поема дъх. Но не познах, беше родена в Колумбия и в периода между двете войни, почти дете, бе дошла в Австрия да учи музика и пеене. По онова време наближаваше трийсетте, но изглеждаше по-възрастна, защото не можеше да се похвали с предишна хубост, а беше започнала и преждевременно да остарява. В замяна на това беше прекрасно същество. Както и едно от най-опасните.
Виена още беше древна имперска столица, чието географско положение между двата непримирими свята, наследени от Втората световна война, я бе превърнало в рай за черния пазар и за световния шпионаж. Не бих могъл да си представя по-подходящо място за моята сънародничка, която продължаваше да се храни в студентската кръчма на ъгъла само от вярност към произхода си, защото имаше достатъчно средства да я купи в брой заедно с всички посетители. Никога не узнах истинското й име, беше известна с немското прозвище-скоропоговорка, измислено от латиноамериканските студенти във Виена — Фрау Фрида. Едва ми я бяха представили, и аз си позволих дързостта да попитам как беше успяла да се срасне до такава степен с този свят, толкова далечен и различен от брулените от вятъра скали в Киндио, а тя ми отвърна на един дъх:
— Плащат ми да сънувам.
В действителност това бе единственото й занимание. Била третото от единайсетте деца на преуспяващ бакалин в стария град Калдас и като се научила да говори, създала хубавата традиция да си разказват сънищата сутрин преди закуска, защото в този час още имали пророческа сила. Когато станала на седем години, сънувала, че порой отвлича един от братята й. От религиозни предразсъдъци майката забранила на детето да прави това, което най-много обичало — да се къпе във вира. Но Фрау Фрида имала своя собствена система на пророкуване.