— Те спят — прошепна.
Мария погледна през рамо и видя, че автобусът е пълен с жени с неопределена възраст и обществено положение, които спяха, увити в одеяло като нейното. Заразена от тяхното блаженство, тя се сгуши на седалката и се унесе в ромона на дъжда. Когато се събуди, бе вече нощ и пороят бе преминал в тиха суграшица. Нямаше никаква представа колко време е спала, нито в кой край на света се намират. Жената до нея беше напрегната.
— Къде сме? — попита я Мария.
— Пристигнахме — отговори тя.
Автобусът влезе в покрит с плочи двор на голяма мрачна сграда. Приличаше на стар манастир сред гора от огромни дървета. Пътничките, слабо осветени от единствената лампа в двора, останаха неподвижни, докато жената с полицейския вид не ги накара да слязат с прости заповеди като в начално училище. Всички бяха възрастни и се движеха така плахо в сумрака на двора, че приличаха на сенки от някакъв сън. Мария слезе последна и помисли, че са монахини. Започна да се съмнява, когато видя няколко жени в униформи. Те ги посрещаха на вратата на автобуса, покриваха ги през глава с одеялата да не се мокрят и ги подреждаха в индианска нишка. Насочваха ги мълчаливо, с резки ритмични побутвания. Мария се сбогува със съседката си и понечи да върне одеялото, но тя й каза да се наметне, докато прекоси двора, и да го предаде на вратата.
— Дали има телефон? — попита я Мария.
— Разбира се — отвърна жената. — Там ще ви покажат.
Поиска от Мария още една цигара и тя й подаде целия мокър пакет. „Ще изсъхнат по пътя“ — каза. Жената махна с ръка за сбогом от стъпалото и почти извика: „Късмет.“ Автобусът потегли и прекъсна думите й.
Мария се затича към входа на сградата. Една надзирателка се опита енергично да я спре с ръка, но се наложи да извика заповеднически: „Стой, казах!“ Мария погледна изпод одеялото и срещна две ледени очи и един категоричен показалец, който й сочеше редицата. Подчини се. В преддверието на сградата се отдели от групата и попита портиера за телефон. Друга надзирателка я върна, като я потупваше по гърба и говореше мило:
— Оттук, хубавице, тук има телефон.
Мария продължи с останалите по мрачен коридор. Накрая влезе в обща спалня, надзирателките оправиха леглата и започнаха да ги разпределят между дошлите. Една жена, различна от другите, се стори на Мария по-човечна и по-високопоставена. Тя мина по редицата, като сравняваше имената в някакъв списък с тези, които пристигналите носеха на картончета върху гърдите. Когато стигна до Мария, се учуди, че не носи отличителен знак.
— Аз дойдох само да се обадя по телефона — каза Мария.
Обясни припряно, че колата й се повредила на шосето, че мъжът й е илюзионист и я чака в Барселона да изпълнят три ангажимента до полунощ. Трябва да го предупреди, че няма да пристигне навреме да го придружи. Сигурно е вече седем часът. Той трябва да излезе от къщи след десет минути и тя се страхува, че ще провали всичко, ако закъснее. Началничката я слушаше с подчертано внимание.
— Как се казваш? — попита тя.
Мария й каза името си с въздишка на облекчение, но жената не го намери в списъка, въпреки че провери няколко пъти. Попита разтревожено една от надзирателките. Онази не каза нищо и сви рамене.
— Аз дойдох само да се обадя по телефона — повтори Мария.
— Добре, хубавице — отговори началничката, като я водеше към леглото с прекалено показна нежност, за да е искрена, — ако се държиш добре, ще можеш да говориш по телефона с когото си поискаш. Но не сега, а утре.
Тогава нещо щракна в главата на Мария и тя разбра защо жените от автобуса се движат като по дъното на аквариум. Просто бяха натъпкани с успокоителни и този палат на сенките с дебели каменни стени и ледени стълбища бе всъщност клиника за душевноболни. Уплаши се и хукна навън от спалнята, но преди да стигне вратата, една огромна надзирателка я хвана с лапата си и я прикова към земята с ловко движение. Мария се извърна към нея, парализирана от ужас.
— В името на Божията любов — изстена тя. — Кълна се в майка си, че дойдох само да се обадя по телефона.