— Курва! — изкрещя. — Ще гнием заедно в тая кочина, докато полудееш по мен.
Лятото дойде без предупреждение в първия понеделник на юни и наложи спешни мерки, защото разгорещените затворнички започнаха да свалят етаминовите си роби. Мария весело гледаше голите болни, преследвани из помещенията от надзирателките, сякаш играеха на сляпа баба. Опита да се предпази от случайните удари в суматохата и неволно се оказа сама в една изоставена канцелария, чийто телефон звънеше непрекъснато с умоляващ тон. Мария се обади, без да мисли, и чу далечен подигравателен глас, който се забавляваше да имитира телефонната служба за точно време.
— Ще бъде четирийсет и пет часът, деветдесет и две минути и сто и седемдесет секунди.
— Педераст — каза Мария.
Затвори развеселена. Вече излизаше, когато си даде сметка, че изпуска невероятна възможност.
Набра шестте цифри с такова напрежение и бързина, че не беше сигурна дали не е сбъркала номера на дома си. Почака с разтуптяно сърце, чу познатия жадуван и тъжен сигнал, веднъж, два пъти, три пъти, и накрая гласа на мъжа на нейния живот в къщата без нея.
— Ало?
Трябваше да изчака да преглътне сълзите си и топката в гърлото.
— Зайо, скъпи — въздъхна.
Сълзите я задушиха. На другия край на линията за миг настъпи тиха паника и гласът, нажежен от ревност, изплю:
— Курва!
И сухо прекъсна.
Същата вечер в пристъп на ярост Мария откачи в столовата портрета на генералисимуса, захвърли го с все сила във витража на градината и се строполи, обляна в кръв. После ожесточено се нахвърли върху надзирателките, безсилни да я спрат, докато не забеляза Херкулина да я гледа с кръстосани ръце, изпълнила отворената врата.
Предаде се. Въпреки това я замъкнаха в отделението за буйни луди, зашеметиха я с маркуч с ледена вода и инжектираха терпентин в краката й. Скована от предизвиканото възпаление, Мария разбра, че е готова на всичко, за да избяга от този ад. Следващата седмица, когато я върнаха в общата спалня, тя се повдигна на пръсти и почука на килията на нощната надзирателка.
Цената, която Мария поиска предварително, бе да изпрати бележка на мъжа си. Надзирателката прие, при условие че бъде запазена тайна. И я посочи безпощадно с пръст.
— Ако някога се разбере, ще умреш.
Следващата събота Сатурно Магьосника отиде в санаториума за луди с цирковата камионетка, готова да приветства завръщането на Мария. Директорът го прие лично в кабинета си, чист и подреден като военен кораб, и разчувстван разказа за положението на жена му. Никой не знаел откъде, кога и как се е появила, защото първото сведение за нея била всъщност официалната регистрация, която той продиктувал при приемането й. Проучването, направено още същия ден, не дало резултати. Ала директорът беше най-заинтригуван как Сатурно е разбрал къде се намира жена му. Сатурно прикри надзирателката.
— Съобщиха ми от застрахователната компания — каза.
Директорът кимна успокоен. „Чудя им се на тези от застраховките как узнават всичко“ — каза той. Разгледа отново досието върху отшелническото си бюро и завърши:
— Сигурно е единствено тежкото й състояние.
Съгласи се да разреши посещение със съответните предпазни мерки, ако Сатурно Магьосника обещае за доброто на жена си да спазва поведението, което му бъде препоръчано. Особено в отношението му към нея, за да избегнат пристъпите на бяс, които били все по-чести и по-опасни.
— Чудно — каза Сатурно. — Винаги е била властна, но се владееше отлично.
Лекарят направи жест на познавач. „Има състояния, скрити в продължение на години, но някой ден се проявяват — каза. — Все пак е цяло щастие, че е попаднала тук, защото сме добри специалисти, когато има нужда от твърда ръка.“ Накрая му обърна внимание върху странната мания на Мария за телефона.
— Не й обръщайте внимание — каза.
— Бъдете спокоен, докторе — отговори Сатурно весело. — Аз съм спец.
Залата за посещения, нещо средно между затвор и изповедалня, бе всъщност старата приемна на манастира. Влизането на Сатурно не предизвика бурен възторг, както двамата може би очакваха. Мария стоеше права в средата на салона до масичка с два стола и с ваза без цветя. Личеше, че се готви да заминава, облечена в окаяното си червено палто и с мръсни обувки, подхвърлени й от съжаление. В единия ъгъл, почти невидима, стоеше Херкулина със скръстени ръце. Мария не помръдна, когато видя съпруга си да влиза, а по нарязаното от стъклата лице не мина и сянка от вълнение. Целунаха се разсеяно по бузите.
— Как си? — попита той.
— Щастлива, че най-после дойде, зайче — каза тя. — Тук щях да умра.