— Извинете, сигурно приличам на плашило — каза тя, — но живея в Каталония повече от петдесет години и за първи път ми се случва някой да дойде в уречения час.
Говореше съвършен каталонски, в чистия му, малко архаичен вид, макар понякога да се промъкваше мелодичността от забравения й португалски. Беше мулатка, изглеждаше още стройна и жизнена, въпреки възрастта и телените ролки, с гъста коса и хищни жълтеникави очи, в които от доста време не проблясваше и капка съчувствие към мъжете. Агентът, заслепен от дневната светлина, мълчаливо избърса обувките си в ютената изтривалка и целуна ръката й с почтителен поклон.
— Напомняш ми мъжете от моята младост — подхвърли Мария дос Прасерес и гръмко се изсмя. — Седни.
Макар и още нов в службата, той бе достатъчно опитен и не очакваше такова тържествено посрещане в осем сутринта от една безмилостна старица, която на пръв поглед му заприлича на луда, избягала от Южна Америка. Той остана на крачка от вратата, без да знае какво да каже, а в същото време Мария дос Прасерес разтваряше плюшените завеси на прозорците. Оскъдното априлско слънце едва освети изисканата обстановка на хол, подобен на антикварна витрина. Бе пълен с предмети за ежедневна употреба, без нищо излишно, всички сякаш поставени на точното им място и подбрани с толкова вкус, че трудно би се намерила по-добре подредена къща дори в древната и потайна Барселона.
— Извинете — рече той. — Сбъркал съм вратата.
— Де да беше така — отвърна тя. — Смъртта обаче не бърка.
Погребалният агент разтвори върху масата в столовата огромна схема, нагъната като навигационна карта, разграфена на разноцветни участъци, с много кръстчета и цифри във всеки цвят. Мария дос Прасерес разбра, че това е подробен план на обширното гробище в Монжуик, и с атавистичен ужас си спомни гробището в Манаос, оставено на произвола на проливните октомврийски дъждове, където тапирите газеха във водата между безименни могили и гробници на авантюристи, украсени с флорентински стъклописи. Беше още дете, когато една сутрин прелялата Амазонка се бе превърнала в зловонно тресавище и Мария бе видяла изпочупените ковчези да плуват из двора на къщата, а през процепите им да се подават късове плат и кичури от косите на мъртъвци. Този спомен стана причина да избере за вечния си покой хълма Монжуик, а не добре познатото малко гробище на Сан Хервасио.
— Искам място, до което водите никога не стигат — рече тя.
— Тогава това е, което търсите — посочи търговецът една точка на картата със сгъваемата показалка, която носеше в джоба си като автоматична писалка. — Няма море, което да се качи дотам.
Тя заразглежда внимателно цветната схема, докато откри главния вход, а до него трите съседни гроба, съвсем еднакви и безименни, в които почиваха Буенавентура Дурути и още двама анархистки водачи, убити в Гражданската война. Всяка нощ някой изписваше имената им върху празните каменни плочи. Пишеха ги с молив, с боя, с въглен, с молив за вежди или с лак за нокти, буква по буква, а на сутринта пазачите ги изтриваха, за да остане завинаги тайна кои са били мъртвите под немия мрамор. Мария дос Прасерес бе присъствала на погребението на Дурути, най-тъжната и многолюдна процесия, която Барселона бе виждала някога, и искаше след смъртта си да бъде близо до него. В пренаселения пантеон нямаше нито едно свободно място. Ето защо се примири с това, което й се предлагаше. „Но при условие, че няма да ме поставят за пет години в някое от онези чекмеджета, където човек сигурно се чувства като в пощенска кутия“ — каза тя. После се сети и добави:
— И най-важното, да ме погребат в хоризонтално положение.
Действително заедно с шумната рекламна кампания за предварителна продажба на гробове се носеше слухът, че заравяли телата изправени, за да пестят място. Погребалният агент сякаш бе научил наизуст многократно повтарян монолог, че подозрението е неоснователно и че това са празни приказки на извратени мозъци от старите погребални служби с цел да злепоставят новаторските начинания за продажба на парцели на изплащане. Докато говореше, се чуха три леки потропвания на вратата и той млъкна разколебан, но Мария дос Прасерес му даде знак да продължи.