Шофьорът се извърна назад.
— Това е, шефе — каза му той.
Фенър напъха краката си в обувките и с усилие мушна горещата си ръка в джоба на панталоните. Даде на шофьора двадесет и пет цента и слезе. Витрината беше много чиста, стъклото блестеше. Зад него имаше тежка черна драперия. Запленен, Фенър си помисли, че изложеният ковчег изглежда самотен, без нищо друго наоколо. Прочете табелката, поставена на малка стойка до него:
НЕ МОЖЕ ЛИ НИЕ ДА СЕ ПОГРИЖИМ ЗА ВАШЕТО ОТРОЧЕ, АКО НЕ ГО Е ПОЖАЛИЛ БОГ?
Фенър реши, че това е признак на много добър вкус. Отиде до другата витрина и също я огледа. И там имаше черна драперия, а на бял пиедестал беше сложена сребърна урна. Една картичка с простичкия надпис: „Пръстта на пръст става“, го впечатли.
Отстъпи назад и прочете фирмата отгоре:
— Виж ти — каза той. — Хубаво място.
Влезе вътре. Когато отвори вратата, задрънча електрически звънец. Престана веднага, щом затвори. Обстановката вътре беше още по-впечатляваща. Един нисък постамент разделяше помещението точно на две. Той беше покрит с бяло и червено кадифе. На червения килим имаше няколко черни кресла. Вляво имаше стъклен шкаф, в който имаше миниатюрни ковчези, направени от всевъзможни материали — от злато до чамово дърво.
Вдясно имаше шестфутово разпятие, хитроумно осветено от скрити лампи. Фигурата на него беше толкова реалистична, че Фенър се стресна. Чувстваше се така, сякаш по погрешка бе влязъл в църква. Зад бюрото висяха дълги бели, черни и червени завеси. Нямаше никой. Фенър отиде до стъкления шкаф и разгледа ковчезите. Помисли си, че за вечен дом златният е страхотен.
Иззад завесата тихо излезе една жена. Беше с пристегната черна копринена рокля с яка и маншети на ръкавите. Беше руса и голямата й, напомняща разрез уста, беше много червена. Тя погледна Фенър и устните й се разтегнаха в усмивка. Той си помисли, че си я бива.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя с нисък тържествен глас.
Фенър се почеса по брадичката.
— Продавате ли тези сандъци? — попита той и посочи с палец стъкления шкаф.
Тя мигна.
— Да. Разбира се. Тези са само мостри, естествено. Но затова ли сте тук?
Фенър поклати глава.
— Не. Попитах от любопитство.
Тя го изгледа със съмнение. Фенър продължи:
— Найтингейл тук ли е?
— Точно него ли искате да видите?
— Заради това попитах, мила. Кажи му, че го търси Рос.
— Ще проверя — отговори тя. — Но точно сега е много зает.
Фенър я проследи с поглед, докато се скри зад завесата. Помисли си, гледана отзад е доста добра.
След малко тя се върна и каза:
— Ще ме последвате ли?
Той я последва зад завесата и после нагоре по късо стълбище. Харесваше му парфюмът й и й го каза по средата на изкачването. Тя се обърна през рамо и му се усмихна. Имаше големи, бели зъби.
— А сега какво да направя? — попита тя. — Трябва ли да се изчервя?
Той поклати глава със сериозно изражение на лицето.
— Просто обичам да казвам на дамите, когато са хубави — отвърна й.
Тя посочи една врата.
— Там вътре е — каза жената и след кратка пауза добави: — Харесваш ми. Имаш хубави очи.
След това тръгна надолу, като оправяше русата си коса с дълги, бели пръсти.
Фенър намести вратовръзката си. „Хубава кукла“ — помисли си той, натисна дръжката на вратата и влезе.
Помещението явно беше работилница. На подпори стояха подредени четири ковчега. Найтингейл завинтваше месингова плочка върху единия от тях.
Той беше дребен тъмнокос човек, с дебели очила в железни рамки. Кожата му беше много бяла, а двете големи безцветни очи примигваха леко към Фенър иззад лупите.
— Аз съм Рос.
Найтингейл продължи да завинтва плочката.
— Да? — каза той. — Искал си да ме видиш?
— Казвам се Дейв Рос — повтори Фенър, който все още стоеше до вратата. — Мисля, че ме очакваш.
— Да, така е — каза той. — Да, така е. Ще се качим горе да разговаряме.
Фенър тръгна след него навън от работилницата и нагоре по друго късо стълбище. Найтингейл го въведе в голяма и прохладна стая. Два високи прозореца водеха към малък балкон. През тях се виждаше Мексиканският залив.
— Седни — покани го Найтингейл. — Свали си сакото, ако искаш.
Фенър свали сакото и нави ръкавите си. Седна до прозореца.
— Нещо за пиене? — попита Найтингейл.
— Разбира се.
Когато напитките бяха готови и Найтингейл се настани, Фенър се зачуди как да започне. Знаеше, че трябва да внимава с това дребно човече. Не знаеше докъде може да му се довери. Нямаше смисъл да предизвиква подозренията му. Най-накрая попита: