Бъгси лежеше в предната стая и около главата му имаше локва възчерна кръв. Очите му бяха полуотворени и гледаха безжизнено към Фенър. Устата му беше отпусната, жълтите му зъби се показваха, сякаш ръмжеше и скимтеше от страх.
Фенър го огледа. Не можеше да направи нищо. Бъгси беше мъртъв. Извади пистолета си и влезе бавно във вестибюла. Ослуша се, после отиде в спалнята. На един стол седеше Тейлър с лице, изразяващо изненада и уплаха. От устата към ризата му имаше струйка съсирена кръв. Очите му бяха неподвижни и безизразни.
— Така, така — каза Фенър гласно и огледа стаята.
Не беше трудно да разбере какво се беше случило. Тейлър е седял с лице към вратата, може би е разговарял с Глори. После е влязъл някой, когото той познава. Вероятно е вдигнал глава да го види, успокоил се е и този някой го е застрелял в гърдите.
Фенър се приближи и докосна ръката му. Тя изстиваше, но не беше напълно студена.
Откъм кухнята изстърга един стол, сякаш някой ставаше от маса. Фенър замря и се ослуша. Звукът се повтори. Фенър стигна до вратата и надникна навън. После мирно тихо излезе, с насочен пистолет.
Найтингейл беше прав и се държеше за облегалката на един стол. В ръката му имаше автоматичен пистолет, но когато позна Фенър, той го отпусна до тялото си.
— Ранен ли си? — попита го Фенър.
Нещо в начина, по който стоеше изправен, го накара да му зададе този въпрос.
— Всичките са в корема ми — каза Найтингейл бавно.
Започна да заобикаля стола и когато Фенър отиде да му помогне, той го спря нервно:
— Не ме пипай!
Фенър се отдръпна и го изчака да седне сам. Когато най-накрая успя, по лицето му течеше пот.
— Стой така — каза му Фенър. — Ще доведа лекар.
Найтингейл поклати глава.
— Трябва да говоря — каза той бързо. — Лекарят няма да ми направи нов корем.
Той се наведе бавно напред, като се притискаше с ръце отпред.
— Какво се случи?
— Застрелях Тейлър и този плъх, Бъгси ме улучи. Мислех, че мога да му се доверя. Преди да го застрелям ме продупчи с пет куршума. След това го подредих.
Найтингейл гледаше втренчено в пода. Когато заговори отново, гласът му беше много дебел.
— Те убиха Кърли. Сега тази сметка е уредена. Исках да пипна и Карлос, но май вече няма да мога.
— Убиха я, защото вие двамата с нея ме измъкнахте от лапите им.
— Да, така е, но Тейлър винаги е искал да я махне от пътя си. Тя знаеше прекалено много. Тя и аз, и двамата знаехме прекалено много. Знаехме за теб. Глори е в дъното на всичко. Тя и нейния китаец.
— Какъв китаец? — попита Фенър тихо.
— Чанг. Онзи, който оставиха в кантората ти.
— Ти знаеше за него?
Найтингейл затвори очи. Стисна още по силно корема си. Само това и превиването напред му помагаха все още да се държи, да не рухне. Най-накрая каза напрегнато, сякаш някой го душеше:
— Да, знаех за него. И Карлос беше разбрал за жълтия. Глори ходеше с него тайно и шикалкавеше. Когато Тейлър я заведе в Ню Йорк, Чанг също тръгна с тях. Този китаец работеше за Карлос. Карлос реши, че жълтият не може да ходи с Глори и изпрати двамина да го държат под око. Хванали са го в крачка и са го убили. Тейлър го е сложил в кантората ти.
Фенър слушаше неподвижно.
— Защо? Защо в моята кантора, дявол да го вземе?
Найтингейл поклати глава:
— Не знам. Има някаква по-дълбока игра. — Говореше по-бавно, всяка дума му костваше все повече и повече усилия. — Нещо се е случило по време на това пътуване до Ню Йорк. И то е причина за всичко останало.
— Чанг? Глори падаше ли си по него? — Фенър си помисли, че вече вижда края на цялата история.
Найтингейл започна да трепери силно, но не се предаде. Болката го ядеше и той бързо губеше сили, но се преструваше, че му няма нищо. Искаше да покаже на Фенър, че може да приеме всичко, без да скимти.
— Беше луда по него — каза Найтингейл и започна леко да се олюлява на стола.
— Къде е тя сега?
— Побягна, когато започна стрелбата. Тейлър щеше и без друго да я погне, ако не се бях намесил аз. Сега ми се ще… да бях почакал… преди да го убия.
Закъсня и не можа да го задържи. Найтингейл се строполи от стола. Фенър коленичи и повдигна главата му.
— Гроти е добър човек — каза Найтингейл слабо. Кажи му, че съм ти помогнал. Така ще сме… квит.
Погледна нагоре към Фенър през дебелите си очила, опита се да каже нещо, но не успя.
Фенър му обеща:
— Ще му кажа. Ти беше добър към мен.
Найтингейл прошепна:
— Тръгни след… Карлос. Има една бърлога… на гърба на бара „Уиски Джо“…
Усмихна се на Фенър, лицето му се изопна и той умря.
Фенър внимателно положи главата му на пода и се изправи. Избърса дланите си с кърпата си и отправи празен поглед към срещуположната стена. „Остава Карлос — каза си той — и може би цялата тази работа ще приключи.“ Когато прибра кърпата, в джоба си напипа телеграмата. Извади я и я прочете: