Куршумът от собствения му проклет револвер!
„Какво ставаше?“ — запита се той. — „Нима изпускам нервите си?“
Подсмихна се при мисълта за нервите на Линкълн Райм, които наистина бяха изпуснати. „Райм дяволски добре се справя с положението. Защо да не мога и аз?“
Това беше основният въпрос сега, защото, ако пак се изложеше, можеха да загинат хора. Опасността беше голяма.
Ако се огънеше, с кариерата му беше свършено, но поне нямаше да застраши ничий живот.
„Ще се справя ли?“ — запита се той.
— Детективе, влизаме след трийсет секунди — съобщи командирът на екипа. — Ще разбием вратата, ще влезем и ще обезопасим апартамента. След това можете да се погрижите за уликите. Така устройва ли ви?
„Да или не? — питаше се лейтенантът. — Можеш да се откажеш. Това ще е краят. Можеш да върнеш значката си и да постъпиш като консултант в охраната на някоя фирма. Ще получаваш двойно по-висока заплата.
И вече няма да рискуваш живота си.“
Туп, туп, туп…
„Никога повече няма да виждаш как животът напуска нечии очи.“
Туп…
— Съгласен ли сте? — повтори другият полицай.
— Не — прошепна Селито. — Не.
Командирът на екипа се намръщи.
— Разбийте вратата, но аз ще вляза първи — нареди детективът.
— Ама…
— Нали чухте детектив Сакс — прекъсна го Селито. — Този убиец не действа сам. Трябва да се доберем до негодника, който го е наел. Знам какво да търся и мога да запазя уликите, ако той се опита да ги заличи.
— Изчакайте да се посъветвам с шефа — измърмори полицаят; в гласа му звучеше съмнение.
— Полицай, това е заповед. Аз съм най-старши тук.
Командирът погледна помощника си и двамата вдигнаха рамене.
— Това е ваше… решение.
Последната дума прозвуча по-скоро като „погребение“.
— Влизаме веднага щом спрат тока — обяви командирът на групата и сложи противогаза си.
Всички, включително Селито, последваха примера му. Той стисна пистолета на Сакс — държеше пръста си далеч от спусъка — и се приближи до вратата.
От слушалките се чу:
— Прекъсваме тока. Три… две… едно. Действай.
Командирът потупа по рамото полицая, който държеше тарана. Едрият мъжага го залюля и с трясък разби вратата.
Изпълнен с адреналин, с единствената мисъл за престъпника и уликите, Селито нахълта, следван от другите полицаи, които го прикриваха. Отваряше вратите по ред. Вторият екип влезе от кухнята.
От Бойд нямаше и следа. Малкият телевизор бе включен на някакъв сериал — оттам идваха детските гласове. Най-вероятно това беше източникът на топлината и шума в апартамента.
Най-вероятно…
А може би не.
Селито влезе в малкия хол и се огледа. След като не видя никого, се приближи до бюрото на Бойд, покрито с всякакви предмети: листа, боеприпаси, няколко плика, жици, часовниково устройство, буркани с течност и бял прах, транзистор, въже. Като използваше кърпичката си, внимателно отвори шкафа до бюрото, за да провери за клопки. Вътре имаше още буркани и кутии, още два револвера. Няколко пачки банкноти — около 100 000 долара според бързата му преценка.
— Тук е чисто — извика един полицай.
От друга стая се чу същото. Накрая командирът на групата се обади по радиостанцията:
— Екип А до Командния пункт. Всичко е чисто.
Селито се засмя с глас. Най-после бе преодолял терзанията си.
„Само не се самозабравяй“ — рече си и прибра глока на Сакс. — „Имаш задача, действай. Трябва да запазиш проклетите улики.“
Огледа се и си даде сметка, че нещо не е наред.
Какво?
Погледна кухнята, коридора, масата. Кое беше толкова странно? Имаше нещо подозрително.
Изведнъж се досети.
Транзисторът!
„Кой произвежда вече такива неща? Вече всички слушат дискове.“
По дяволите, бомба! До транзистора имаше голям буркан със стъклен похлупак като онези, в които се съхранява киселина; помнеше ги от уроците по химия в училище.
— Божичко!
Клопка…
„Как се задейства?“ — запита се той.
Понеже беше в задната част на бюрото, повечето улики можеха да се вземат, без да се бута устройството. Бойд вероятно бе заредил някакъв детектор за движение, но го беше свързал и с часовников механизъм. Колко време оставаше, преди да се взриви? Минута, две?
Селито грабна транзистора, изтича в банята и го сложи в мивката.
— Какво…? — понечи да попита един от полицаите.