— Познавате ли го?
— Ами, да. Живее ей там.
— Как се казва?
— Дари Тан.
— О, китаец ли е?
— Май да. Или пък японец.
Сакс се успокои.
— Да не е направил нещо? — попита жената.
— Не. А за децата, може би ще е по-добре…
„Мили Боже…“
Амелия Сакс надникна зад жената през отворената врата на отсрещната стая, в която извършваха ремонт. На стената бе изрисуван анимационен герой. Тигър от филмчето „Мечо Пух“.
Беше със същия цвят като люспите, които бе намерила в Харлем пред дома на лелята на Джинива. Яркооранжев.
Сакс бързо огледа антрето. Върху стар вестник бяха оставени чифт кафяви обувки. Етикетът се виждаше: „Бас“, размер 11.
Амелия Сакс изведнъж си даде сметка, че споменатият приятел е самият Томсън Бойд и че апартаментът на няколко пресечки оттук не е жилището му, а друга тайна квартира.
В момента беше празен, защото престъпникът бе в истинската си къща.
32.
Амелия Сакс мислеше трескаво.
„Изведи жената. По погледа ѝ личи, че е невинна. Тя не знае нищо. Бойд вероятно е въоръжен, с онзи гаден револвер.“
Спомни си снимките на пораженията от куршумите с иглички.
„А аз току-що замених глока си с този проклет револвер, който има само шест куршума. Изведи жената! Бързо!“
Сакс посегна към хълбока си, където висеше малкият револвер на Селито.
— Още един въпрос, госпожо — спокойно добави тя. — На улицата видях микробус. Можете ли да ми кажете кой е собственикът?
Какъв беше този шум? Идваше от къщата. Тракане. Но не от оръжие, а по-слабо.
— Микробус ли?
— Да. Оттук не можете да го видите. Зад онова дърво е.
— Сакс се отдръпна и махна настрани. — Елате да погледнете. Много ще ни помогнете.
Жената не помръдна от прага. Погледна надясно.
— Мили? — Намръщи се. — Какво има?
Тракането. Сакс изведнъж си даде сметка, че е от щорите. Бойд бе чул разговора между двете жени и беше погледнал през прозореца. Бе видял полицаите или патрулна кола пред тайната си квартира.
— Много е важно — продължи Сакс. — Ако можете… Жената застина, очите ѝ се разшириха от ужас.
— Не! Том! Какво…
— Госпожо, елате тук! — изкрещя Сакс. — Бързо! В опасност сте!
— Какво правиш с това? Том!
Жената се отдръпна от Бойд, но остана в коридора; като заек в светлината от фарове.
— Не!
— Залегни! — хрипливо прошепна Сакс.
Приклекна и нахълта в къщата.
— Бойд, чуй ме — изкрещя. — Хвърли оръжието. Хвърли го на пода. Веднага! Обграден си!
Настъпи тишина, чуваше се само хлипането на жената. Сакс бързо се огледа. Надникна в коридорчето. Забеляза мъж с голям черен пистолет. Не беше двайсет и две калибровият револвер, но с този калибър и петнайсетте патрона в пълнителя беше опасно оръжие. Бойд се целеше по-високо и двата куршума, които изстреля, се забиха в стената и посипаха Сакс с мазилка и трески. Брюнетката запищя, затропа с крака, погледна Сакс, после — Бойд.
— Не, не, не!
— Хвърлѝ оръжието! — изкрещя Сакс.
— Том! Какво става?
— Скрийте се! — извика Сакс.
Последва тишина. Какво правеше Бойд? Двоумеше се?
Проехтя изстрел.
Полицайката потрепери, но куршумът не я улучи. Дори не се заби в стената, зад която се криеше.
Бойд не се целеше в нея. Все пак куршумът попадна в целта си.
Брюнетката падна на колене. Притисна бедрото си, от което бликна кръв.
— Том — прошепна. — Защо? О, Том.
Сви се, притисна краката си и застена от болка.
Също както пред музея Бойд простреля цивилен, за да отвлече вниманието на полицията, да спечели време. Този път обаче жертвата беше приятелката му.
Сакс чу трясък от счупено стъкло; Бойд бе изскочил през прозореца.
Жената шепнеше нещо, но Сакс не разбра какво. Свърза се с Хауман и му съобщи за ранената. Помисли си: „Докато дойде бърза помощ, ще минат десет минути. Трябва да я спася.“ Трябваше да спре кръвта. „Трябва да я спася.“
Но после: „Не. Той ще избяга.“ Надникна внимателно зад ъгъла. Бойд изскочи на двора.
Сакс се подвоуми, пак погледна жената. Беше припаднала, ръката ѝ лежеше отпусната на земята, а на бедрото ѝ зееше ужасна рана. Под нея се беше образувала голяма локва кръв.
„Боже мили…“
Сакс понечи да изтича при нея, но спря. „Не. Знаеш какво трябва да правиш.“
Тя изтича при един от страничните прозорци и надникна предпазливо, в случай че Бойд я дебне. Но не, той очакваше да окаже помощ на жената. Бягаше по улицата, без да се обръща.
Тя погледна надолу. Трябваше да скочи два метра. Преди двайсет минути пред Селито бе симулирала; но хроничните ѝ болки не бяха шега.