Криминалистът, разбира се, не беше убеден в тази теория, но една от причините за успеха му бе това, че приемаше всякакви, дори най-налудничави хрумвания.
— Откраднал е статията, която ти четеше, нали?
Момичето кимна.
— Значи е знаел точно какво търси… За какво е статията?
— Нищо особено. За един от предците ми. Учителят ни накара да напишем нещо за миналото на рода си.
— Какъв ти се пада този човек?
— Мой пра-пра-пра не знам какъв, освободен роб. Миналата седмица отидох в музея и открих, че в този брой на „Илюстрован седмичник за цветнокожи“ има статия за него. Самото списание го нямаше, но господин Бари обеща да го поръча на микрофилм от хранилището. Получи се вчера.
— За какво по-точно се разказва в статията? — настоя Райм.
Джинива се подвоуми, после обясни нервно:
— Чарлз Сингълтън, моят прапрадядо бил роб във Вирджиния. Господарят му решил да освободи всичките си роби и понеже Чарлз и жена му били със семейството отдавна, господарят им подарил ферма в щата Ню Йорк. Чарлз участвал в Гражданската война, но когато се върнал, го обвинили в кражба на пари от един образователен фонд за чернокожи. За това се разказва в статията. Бях стигнала до момента, когато скочил в реката, за да избяга от полицията, но тогава се появи онзи тип.
На Райм му направи впечатление, че тя говореше правилно, но сякаш с мъка изплюваше думите. С образовани родители от една страна и приятелки като Лакиша от друга бе обяснимо Джинива да среща затруднения с езика.
— Значи не знаеш какво е станало с него, така ли? — попита Сакс.
— Според мен трябва да приемем, че нещо в статията го интересува. Кой знаеше темата на изследването ти. Учителят, предполагам.
— Не, не съм му я казала. Само Лакиша знаеше. Може да е споменала пред някого, но се съмнявам. Тя не се интересува много от училищни задачи, ако ме разбирате. Дори от своите. Миналата седмица отидох в харлемския съдебен архив да проверя дали имат сведения за престъпления от деветнайсети век, но не им казах нищо конкретно. Е, господин Бари знаеше.
— И сигурно го е споменал пред другия посетител, който се е интересувал от списанието — изтъкна Райм. — Така, сега само да предположим, че в статията има нещо, което престъпникът не иска да се разчува… може би за твоя прадядо, може би нещо друго. — Погледна Сакс. — Има ли някой на местопрестъплението?
— Един патрул.
— Обади се да разпитат служителите. Да проверят дали Бари е споменал пред някого за статията. Да претърсят и бюрото му. — Хрумна му още нещо. — И да видят с кого е говорил по телефона през последните месеци.
Селито поклати глава:
— Линк, наистина… звучи малко пресилено, не мислиш ли? Тук става дума, какво? За деветнайсети век? Това не е стар случай. Това е история.
— Професионален престъпник инсценира изнасилване, ранява човек, убива друг пред дузина полицаи и за какво? Заради една стара статия! Това не е старо, Лон. Това е сензация.
Дебелакът сви рамене и телефонира в участъка, за да даде заповеди за дежурните полицаи на местопрестъплението. После се обади в отдел „Разрешителни“ и нареди да изземат телефонните записи от служебния и домашния телефон на Бари.
Райм погледна слабичкото момиче и реши, че няма избор. Трябваше да ѝ съобщи лошата новина:
— Досещаш се какво означава това, нали? Освен, онзи тип е откраднал едно старо списание.
Замълча. По тревожния поглед на Сакс личеше, че полицайката най-после се е досетила за последствията. И предаде новината на Джинива:
— Линкълн иска да каже, че престъпникът вероятно още не се е отказал.
— Това са пълни глупости — промълви момичето и поклати глава.
След кратка пауза Райм отвърна сериозно:
— За съжаление не са.
Томсън Бойд седеше в компютърната кабинка на една манхатънска книжарница и четеше електронната страница на местен телевизионен канал, където информацията се опресняваше през няколко минути.
Заглавието на статията гласеше:
Като си подсвиркваше небрежно, почти беззвучно, той се загледа в снимката на библиотекаря, когото току-що бе убил, и един униформен полицай пред музея. Надписът отдолу гласеше: „Доктор Доналд Бари разговаря с полицията, малко преди да бъде застрелян.“
Тъй като Джинива Сетъл беше непълнолетна, името и не се споменаваше, пишеше само, че е гимназистка от Харлем. Томсън бе доволен от тази информация; досега не знаеше в кой квартал живее. Свърза мобилния си телефон с Ю Ес Би порта на компютъра и прехвърли снимката на момичето, която бе направил. Изпрати я по електронната поща на анонимен адрес.