Изключи се от мрежата, плати — в брой, разбира се — и тръгна по Бродуей към финансовия район, като все така си подсвиркваше. Купи си кафе от една будка, изпи половината, след това пъхна в чашата микрофилмовите плаки, които бе откраднал, и я хвърли в едно кошче.
Спря при един телефонен автомат и се огледа, за да се увери, че не го наблюдават. Набра номер. Гласовата поща нямаше встъпително съобщение, само изпиука.
— Аз съм. Проблем със Сетъл. Открий къде живее и учи. Гимназистка е в Харлем. Това знам. Изпратих ти нейна снимка. Обади ми се, когато чуеш съобщението ми. Трябва да го обсъдим.
Томсън продиктува номера на телефонния автомат и затвори. Отдръпна се, скръсти ръце и зачака. Успя да изсвири само три такта от „Ти си слънцето на моя живот“, преди телефонът да иззвъни.
7.
Криминалистът погледна Селито.
— Къде е Роланд?
— Бел ли? Придружаваше някого от програмата за защита на свидетелите, но трябва вече да се е върнал. Да му се обадя ли?
— Да.
Селито телефонира и от разговора Райм разбра, че Бел веднага тръгва от главното управление на „Полис плаза“.
Джинива се намръщи.
— Детектив Бел само ще те наглежда — обясни Райм. — Нещо като бодигард. Докато изясним всичко… Така, имаш ли представа за каква кражба е бил обвинен Чарлз?
— В статията пишеше злато или пари, не помня добре.
— Откраднато злато. Аха, това е интересно. Алчност, тя е един от най-добрите мотиви.
— Чичо ти дали знае нещо за това? — поинтересува се Сакс.
— Чичо ли? О, не, той е брат на майка ми. Чарлз е от страната на баща ми. А татко знаеше съвсем малко. Леля му ми даде няколко писма на Чарлз, но и тя не знаеше много за него.
— Къде са тези писма? — сепна се Райм.
— Нося едно. — Джинива го извади от чантичката си. — Другите са вкъщи. Леля мислеше, че има още вещи на Чарлз, но не се сещаше къде са. На няколко пъти се е местила и предполагаше, че са останали при някой съсед. — Джинива замълча и се намръщи. — Сетих се нещо. Не знам дали ще помогне.
— Казвай — подкани я Сакс.
— Спомням си едно от писмата. Чарлз говори за някаква тайна.
— Тайна ли?
— Да, пише, че се измъчва, защото не може да разкрие истината. Но ако го сторел, щяло да се случи нещастие, катастрофа. Нещо такова.
— Може би става дума за кражбата — предположи Райм.
Джинива настръхна.
— Както вече казах, според мен не я е извършил. Мисля, че са го натопили.
— Защо?
Тя сви рамене:
— Прочетете писмото.
Понечи да го подаде на Райм, но се усети и го даде на Мел Купър, без да се извини за грешката.
Техникът постави писмото върху скенера и след миг елегантно изписаните думи в стила на деветнайсети век се появиха върху плоските монитори.
Г-жа Вайълет Сингълтън
в дома на
Г-н и госпожа Уилям Дод
Есекс Фарм Роуд
Харисбърг, Пенсилвания
14 юли 1863
Скъпа Вайълет,
Сигурно си научила ужасните новини от Ню Йорк.
Мога да те успокоя, че редът е възстановен, но на ужасна цена.
Тук положението е взривоопасно; нервите на гражданите все още са опънати от икономическата криза преди няколко години. Според „Трибюн“ на г-н Грийли „пукането на сапунените мехури“ на световния финансов пазар е било причинено от недобросъвестни спекулации и непредпазливо кредитиране.
При тези условия дори малка искра бе достатъчна, за да предизвика бунт сред наборните части на федералната войска, които според преобладаващото мнение бяха необходими поради удивителната сила и упоритост на южняците. Съпротивата се оказа по-ожесточена и смъртоносна, отколкото очаквахме. Основна мишена за омразата на тълпата станахме ние — цветнокожи, аболиционисти и републиканци — и силите на военната полиция.
Бунтовниците, главно ирландци, вилнееха из града, нападаха всеки цветнокож, когото срещнеха, ограбваха къщи и магазини. По случайност бях заедно с двама учители и директора на Сиропиталището за цветнокожи деца, когато тълпата нападна сградата и я подпали! Вътре имаше повече от 200 деца! С божията помощ успяхме да заведем малките на безопасно място в близкия полицейски участък, но бунтовниците щяха да ни разкъсат, ако бяхме попаднали в ръцете им.