— Ще я следвам като куче.
Джинива пак заговори по телефона:
— Кажете на господин Гоудс, че всичко е наред. Споразумяхме се.
Затвори.
— Преди това обаче искам писмата — заяви Райм.
— Дадено.
Джинива метна раницата си през рамо.
— Ти — заповяда Селито на Пуласки. — Върви с тях.
— Слушам.
След като Бел, Джинива и новобранецът излязоха, Сакс погледна вратата и се засмя:
— Това се казва костелив орех.
— Уесли Гоудс — изсмя се Райм. — Как го измисли? Сигурно се обади на „Точно време“ или прогнозата.
Кимна към дъската с уликите:
— Да продължаваме. Мел, заеми се информацията за панаирите. Искам данните, които имаме досега, да се изпратят в Картотеката за особено тежки престъпления. Разпитайте във всички библиотеки и училища дали някой се е интересувал от Сингълтън или „Илюстрован седмичник“. А, и да се провери кой произвежда пликовете с усмихнато лице.
— Трудна задача.
— Такъв е животът. И изпрати проба от кръвта в КОДИС.
— Нали решихме, че престъплението не е на сексуална основа.
КОДИС бе картотека с ДНК-данни за осъждани изнасилвани.
— Ключовата дума е „мисля“, Мел, не „знам със сигурност“.
— Дотук с доброто настроение — вметна Том.
— И още нещо… — Райм се приближи до дъската и погледна снимката на убития библиотекар и схемата на мястото на стрелбата. — На какво разстояние беше жената?
— Коя, ранената ли? — уточни Селито. — На около три метра.
— Кого простреля най-напред?
— Нея.
— Как бяха групирани куршумите, които улучиха библиотекаря?
— Много близо. На сантиметри един от друг. Тоя тип е добър стрелец.
— Жената не е улучена случайно — измърмори Райм. — Нарочно я е прострелял.
— Какво?
Криминалистът се обърна към най-добрия стрелец в стаята:
— Сакс, при бърза стрелба кой куршум е най-точен?
— Първият. При него не трябва да компенсираш отката.
— Ранил я е нарочно — заключи Райм. — За да спечели време да избяга.
— Олеле — прошепна Купър.
— Предупредете Бел. Също Бо Хауман и хората му. Нека да знаят с кого си имаме работа. Този мръсник стреля по случайни минувачи.
Втора част
Кралят на графитите
8.
Едрият мъжага вървеше през Харлем и си мислеше за телефонния разговор, който проведе преди около час. Зарадва се, но стана по-нервен и предпазлив. Все пак се надяваше, че нещата най-сетне ще се подредят.
Е, заслужаваше да успее поне в едно начинание, нещо, което да му вдъхне кураж.
Напоследък късметът не беше на страната на Джакс. Разбира се, той се радваше, че се е измъкнал от пандиза, но през изминалите два месеца на свобода само мизерстваше; самотен, без пукната пара. Днес обаче беше друго. Новината за Джинива Сетъл можеше завинаги да промени живота му.
Той вървеше по Пето авеню към парка „Сейнт Амброуз“ и от ъгъла на устата му стърчеше цигара. Наслаждаваше се на хладния есенен въздух, наслаждаваше се на слънцето. Наслаждаваше се на факта, че хората го заобикалят отдалеч. Дължеше се отчасти на мрачното му лице. Също на затворническите му татуировки. И на накуцването. (Макар че не накуцваше като стар побойник, нито като уличен бандит; просто старата рана от куршум го измъчваше. За това обаче никой не подозираше.)
Джакс носеше обичайното си облекло: дънки, оръфано войнишко яке и износени кожени обувки. В джоба си имаше дебела пачка банкноти, нож с рогова дръжка, цигари и един-единствен ключ от апартаментчето си на 139-та улица. В двустайното му жилище имаше само легло, маса, два стола, стар компютър и две евтини тенджери. Не беше много по-добре от килията в щатския затвор.
Той спря и се огледа.
Ето го — хилав тип със сивкаво-кафеникава кожа и неопределима възраст (можеше да е на трийсет и пет или на шейсет). Стоеше облегнат на паянтовата телена мрежа на парка в сърцето на Харлем. В тревата зад него проблясваше стъклена бутилка.
— Как е, човече? — попита Джакс, запали нова цигара и спря.
Хилавият тип премигна озадачено. Погледна цигарите, които Джакс му предложи. Колебливо взе една и я прибра в джоба си.
— Ти ли си Ралф? — попита бившият затворник.
— А ти кой си?
— Приятел на Делил Маршал. Лежах с него в пандиза.
— Лил ли?
Хилавият тип се поотпусна. Спокойно изгледа непознатия, който можеше да го прекърши на две.
— Лил на свобода ли е?
Джакс се изсмя:
— Лил е вкарал четири куршума в кратуната на някакъв нещастник. По-вероятно негър да стане президент, отколкото да го освободят.