— Само тук — рече Джакс.
— Ще поразпитам.
Ралф звучеше малко разтревожено — нищо чудно, при положение че разговаряше с главорез, който иска пистолет и в същото време разпитва за местните гимназии. Джакс му пъхна още четирийсет долара. Това значително облекчи съвестта на дребосъка.
— Добре, кажи какво да търся.
Джакс извади разпечатка от електронната версия на нюйоркския „Дейли нюз“. Подаде на Ралф лист, озаглавен „Сензационни новини“.
Джакс почука с пръст по листа.
— Търся това маце.
Ралф прочете статията „Застреляха музеен работник в центъра“ и отбеляза:
— Тук не пише нищо за нея; къде живее, къде учи, нищо. Не споменават дори скапаното ѝ име.
— Казва се Джинива Сетъл. Колкото до останалото… — Джакс кимна към джоба на дребосъка. — Нали затова ти плащам.
— Защо ти трябва? — попита Ралф, без да отмества поглед от статията.
Джакс замълча, сетне се наведе към мръсното ухо на дребосъка и прошепна:
— Понякога многото въпроси не са полезни за здравето.
Ралф понечи да попита нещо, но бързо се досети. Кралят на кървавите графити вероятно има предвид него. Затова каза само:
— Добре, дай ми час-два.
Остави на Джакс телефонния си номер. Малкият фараон се отдели от телената мрежа, взе бутилката с малцово уиски от тревата и се отдалечи.
Роланд Бел караше бавно през Харлем. Повечето сгради бяха порутени, някои — изоставени. По улиците бяха натрупани развалени електроуреди и купища боклук, а средната възраст на колите беше седем-осем години. Надраскани с графити плакати рекламираха постановки в „Аполо“ и други реномирани театри, а по стените и талашитените прегради бяха налепени съобщения за изяви на по-малко известни певци, диджеи и улични актьори. По улиците на групички се шляеха младежи и гледаха колата предпазливо и презрително, а понякога и с открита омраза.
На запад обстановката коренно се промени. Необитаемите сгради се разрушаваха или ремонтираха, а на оградите на строителните обекти висяха плакати, показващи как ще изглеждат новите постройки. Кварталът на Джинива се намираше недалеч от парк „Морнингсайд“ и Колумбийския университет, беше зелен и чист. Хубавите стари постройки бяха в изряден вид. Зад железните огради бяха паркирани скромни, но лъскави коли.
Джинива посочи четириетажна каменна сграда с релефи и лъскави железни решетки на прозорците.
— Тук живея.
Бел спря на платното две къщи по-нататък.
— Ъ… детективе — измънка Пуласки, — тя май имаше предвид онази къща.
— Знам. Не е нужно да показваме на всички къде живеят хората, които охраняваме.
Новобранецът кимна, сякаш искаше да си набие в главата това правило.
„Толкова е млад — помисли си Бел, — толкова много има да учи.“
— Ще вляза с нея. Ти наблюдавай.
— Слушам, сър. За какво по-точно?
Детективът нямаше време да въвежда младока в тънкостите на занаята; самото му присъствие бе достатъчно усложнение.
— Да не дойдат лошите — отвърна Бел.
Патрулната кола, която ги придружаваше, спря зад цивилния форд „Краун Виктория“ на детектива. Полицаят, който я караше, щеше веднага да тръгне към Райм, за да му занесе писмата. След малко дойде друга кола, шевролет без отличителни знаци. Вътре имаше двама служители от отряда за закрила на свидетели; те щяха да останат на пост пред къщата. След като научи, че за отвличане на вниманието престъпникът е готов да стреля по случайни минувачи, Бел повика подкрепления. Натовари със задачата Луис Мартинес, спокоен, едър детектив, и Барби Линч, интелигентна, млада полицайка, която имаше талант да надушва опасностите.
Стройният южняк слезе от колата, огледа се и закопча спортното си яке, за да скрие двата си пистолета. Бел се справяше добре като полицай както в родното си градче, така и в големия град, но истинската му стихия бе охраната на свидетели. Имаше талант за това, както надушваше дивеча в родната си Северна Каролина. Забелязваше не само очевидните признаци — проблясък на оптически мерник, изщракване на пълнител или минувач, който наблюдава свидетеля в отражението на някоя витрина — а и някак си усещаше злите помисли. Умееше да прецени кога на пръв поглед неумело паркирана кола осигурява на убиеца възможност да се измъкне бързо, без да прави излишни маневри. Щом погледнеше улицата и разположението на къщите, веднага се запитваше: „Къде би могъл да се скрие нападателят?“