— Да, разбира се. В Мериленд също.
— Радвам се. Задръж за малко. Чакай да изгоня един гостенин.
Райм на няколко пъти беше влизал в кабинета на Делрей. „Бърлогата“ на високия, строен чернокож бе пълна с художествена литература и езотерични книги, а също с гардероби с различни дрехи за работа под прикритие, макар че напоследък не ги използваше често. По ирония, характерните за ФБР строги костюми, бели ризи и елегантни вратовръзки също събираха прах на закачалките. Обичайното облекло на Делрей бе, меко казано, странно. Предпочиташе анцузи и спортни якета, а любимите му цветове за костюмите бяха зелено, синьо и жълто. Добре поне, че не носеше шапки, иначе съвсем щеше да прилича на сутеньор от стар филм.
Агентът отново се обади и Райм попита:
— Нещо ново за бомбените заплахи?
— Тази сутрин пак получихме анонимен сигнал, за израелското консулство. Също като миналата седмица. Информаторите ми не знаят нищо. Гадна работа. Както и да е, ти какво си забъркал?
— Следите водят към Харлем. Познаваш ли квартала?
— Мотая се там от време на време, но не съм специалист. Аз съм от БК.
— БК?
— Бруклин, възникнал като село Бреукелен, основано през седемнайсети век от Холандската западноиндийска компания. Първото официално селище на територията на щата Ню Йорк, ако се интересуваш. Родно място на Уолт Уитман. Но ти не си падаш по такива подробности.
— Можеш ли да излезеш да се пошматкаш по улиците?
— Ще те вместя в програмата, но не обещавам, че ще помогна много.
— Е, Фред, ти поне имаш едно предимство пред мен. Няма да биеш на очи.
— Да, да, не съм закотвен в яркочервена инвалидна количка.
— Значи две предимства — уточни Райм, който не излизаше много и беше блед като русокосия новобранец Пуласки.
Пристигнаха писмата на Чарлз Сингълтън.
Не бяха съхранявани добре и хартията бе пожълтяла и крехка. Мел Купър внимателно ги постави между листа прозрачно фолио.
Селито се приближи до техника.
— Я да видим какво има тук.
Купър нагласи първото писмо на скенера и натисна копчето. Текстът се появи на няколкото компютърни монитора из стаята.
Скъпа Вайълет,
Имам малко време да ти напиша няколко думи в тази топла и спокойна неделна утрин. Полкът ни, 31-ви нюйоркски, се промени толкова много, откакто бяхме необучени новобранци в казармите на Хартс Айлънд. В момента преследваме самия генерал Робърт Е. Лий, чиито войски отстъпват след поражението си край Питърсбърг, Вирджиния, на 2 април.
Сега сме изправени срещу трийсет хилядната му армия в сърцето на Конфедерацията и на нашия полк се падна да държи западния фланг, когато той се опита да се измъкне. Не му се удаде, защото генерал Грант и генерал Шърман го спряха с превъзхождащи го по численост части.
В момента сме в затишие пред буря. Разквартирувани сме в едно стопанство. Около нас стоят боси роби с памучни ризи и ни наблюдават. Някои не продумват и ни гледат безизразно. Други шумно изразяват радостта си.
Наскоро командирът ни посети, слезе от коня си и ни изложи бойния план за деня. След това цитира думите на г-н Фредерик Дъглас, които запомних наизуст. Ето ги: „Дайте на черния човек да се окичи с буквите «САЩ», в униформа с нашия орел на копчетата, мускет на рамото и патрони в джоба и нищо на света не би могло да му отнеме правото да се нарече гражданин на Съединените американски щати.“
Отдаде ни чест и заяви, че за него е привилегия да служи с нас в тази благословена от Бога война за обединяване на нацията.
Думите му бяха посрещнати с такова „Ура“, каквото никога не бях чувал.
Скъпа моя, вече чувам барабани в далечината и оръдейни гърмежи. Започва нова битка. Ако това са последните думи, които имам възможност да ти изпратя от тази страна на реката Йордан, знай, че обичта ми към теб и сина ни е толкова голяма, че не може да се изрази с думи. Грижи се за фермата, продължавай да твърдиш, че сме само управители на имението, не собственици, и отпращай всички кандидати за купувачи. Искам земята да остане за сина ни и неговите наследници; в занаятите и търговията има подеми и спадове, финансовите пазари са несигурни, но земята е дар Божи — някой ден нашата ферма ще ни спечели уважение в очите на онези, които не ни зачитат. Тя ще е спасението на нашите деца и децата на техните деца. Сега, мила моя, нарамвам пушката и с Божията помощ продължавам да се боря за запазването на свободата и свещената ни страна.
Твой любящ Чарлз.
9 април 1865, Апоматокс, Вирджиния