В страната има много паметни места, свързани с Хюс, но навярно най-голямото, най-динамичното и може би онова, с което той най-много би се гордял, е една стара, тухлена четириетажна сграда в Харлем, на Сто трийсет и пета улица близо до Линъкс Терас.
Като всички училища в големия град, гимназията „Лангстън Хюс“ изпитваше затруднения; имаше твърде много деца и твърде малко средства, постоянно полагаше усилия да задържи добрите учители — а също и учениците — в клас. Ниски такси за обучение, наркотици, банди и ранни бременности — всичко това вредеше на обучението. При все това възпитаници на училището ставаха адвокати, бизнесмени, лекари, учени, танцьори и музиканти, политици, преподаватели. Имаше силни спортни отбори, учебни кръжоци и самодейни групи.
За Джинива Сетъл обаче гимназията бе нещо повече. Тя бе нейното спасение, спокойното ѝ пристанище. Щом зърна червените тухлени стени, тя се поотърси от страха и тревогата след нападението в библиотеката.
Детектив Бел спря и след като огледа района, двамата слязоха. Кимна към улицата и нареди на младия полицай:
— Ти ще чакаш тук.
— Слушам.
Джинива се обърна към детектива:
— Вие също можете да изчакате навън.
Бел се засмя:
— Ще се помотая около теб, ако нямаш нищо против. Е, виждам, че имаш нещо против, но пак ще те придружа.
— Закопча якето си, за да скрие пистолетите. — Никой няма да ми обърне внимание.
Взе учебника по социология.
Джинива се намръщи и тръгна към училището. При скенера на метал момичето показа личната си карта. Детектив Бел се легитимира и пазачът го пусна отстрани на детектора. Беше междучасието преди петия час, който започваше в 11:35, и коридорите бяха пълни. Децата си погаждаха номера, флиртуваха, перчеха се. Имаше едно-две спречквания. Цареше хаос.
— Сега е голямото междучасие — извика Джинива. — Ще отида в стола да си преговоря уроците. Насам.
Три от приятелките ѝ веднага се приближиха и тръгнаха с нея: Рамона, Шалет и Джанет. Бяха добри ученички като нея. Възпитани, послушни, ученолюбиви. При все това — а може би точно заради това — не дружаха много. След училище веднага се прибираха вкъщи, вземаха уроци по цигулка или пиано, готвеха се за състезания по литература или математика и разбира се, учеха. (Джинива понякога завиждаше на другите групички в училище: бандитките, гъзарките, купонджийките и активистките около Анджела Дейвис.) Сега обаче трите се скупчиха около нея като първи дружки и я заразпитваха възбудено: „Докосна ли те? Видя ли оная му работа? Беше ли възбуден? Колко близо беше?“
Бяха чули репортажите и макар че името ѝ не се споменаваше никъде, бяха разбрали, че тя е била замесена в инцидента.
Марела — нейна съученичка и състезателка в отбора по лека атлетика — се приближи и попита:
— Как си, момиче? Окей ли си?
— Да, всичко е точно.
Високата девойка погледна детектив Бел и се намръщи:
— Туй ченге защо ти носи учебника?
— Питай него?
Полицаят се засмя сконфузено.
„Да се престорите на учител. Много яко…“
Киша Скот, която се мотаеше наблизо със сестра си и няколко наконтени гъзарки, ѝ подвикна шеговито:
— Хей, маце, когато някой те сваля, трябва да му пуснеш! — Ухили се и кимна към стола. — Хайде, ще се видим след малко.
Други не бяха толкова добронамерени. Някакво момче извика:
— Ей, ей, кучката от „Фокс кидс“. Още ли си жива?
— Да, бе, не са ли я пречукали още?
— Мамка ѝ, тая фльорца е толкова кльощава, че само да я бутнеш, ще се разпадне.
Избухна бурен смях.
Детектив Бел се обърна, но хлапетата, които отправиха тези обиди, не се виждаха в морето от анцузи и пуловери, раздърпани джинси, камуфлажни панталони и голи глави — в коридорите на „Лангстън Хюс“ бе забранено да се носят шапки.
— Няма проблем — успокои го Джинива, стисна зъби и сведе очи. — Някои те намразват, ако гледаш прекалено сериозно на учението. Само се перчат.
Често я обявяваха за отличничка на месеца и имаше награди за успеха си през предишните две години. Със средния си бал от 98 процента бе включена в Почетния списък на директора, а пролетта я бяха приели в Националното дружество на отличниците.
— Няма значение.
Дори жестоките обиди „блонди“ или „фльорца“ — чернокожо момиче, което се държи като бяло — не ѝ правеха впечатление. В тях имаше известна истина.
При вратата на стола симпатична дебелана с пурпур рокля се приближи до Бел и се представи като господ Бартън, училищен психолог.