Беше чула за инцидента и се интересуваше дали нива е добре и дали има нужда да разговаря с някого в отдела ѝ.
„Ох, леле, психоложка.“ Джинива се намуси. Само това ѝ липсваше.
— Не, няма нужда. Добре съм.
— Сигурна ли си? Можем да поговорим този следобед.
— Наистина съм добре. Всичко е тип-топ.
— Ще се обадя на родителите ти.
— Няма ги.
— Нали не си сама вкъщи? — намръщи се жената.
— Чичо ми е у нас.
— Ние също се грижим за нея — намеси се детективът.
На Джинива ѝ направи впечатление, че жената дори не поиска той да се легитимира; толкова му личеше, че е ченге.
— Кога ще се върнат родителите ти?
— Вече пътуват насам. В Европа са.
— Днес можеше да не идваш на училище.
— Имам два теста. Не искам да ги пропусна.
Жената се изкиска леко и каза на Бел:
— Никога не съм гледала толкова сериозно на училището. А би трябвало. — Обърна се към момичето. — Сигурна ли си, че не искаш да се прибереш вкъщи?
— Много учих за тези тестове. Трябва да ги взема.
— Добре, но след това остани няколко дни вкъщи. Ще ти изпращаме домашните — изрече жената и се втурна да разтърве две момчета, които се биеха.
— Имаш ли някакви проблеми с нея? — попита полицаят, когато психоложката се махна.
— Не, просто тия психолози… Все се бъркат, където не им е работа, нали разбирате?
Той кимна, сякаш разбираше, но дали беше така? Откъде можеше да знае? Той просто не беше оттук.
Влязоха в шумния стол. Джинива кимна към късото коридорче за тоалетните:
— Може ли да отида?
— Разбира се. Само изчакай за минутка.
Детективът махна на една учителка и ѝ прошепна нещо.
Жената кимна и влезе в тоалетната. След малко излезе и обяви:
— Няма никого.
Бел застана до вратата.
— Ще се погрижа да влизат само ученички.
Джинива влезе. Отдъхна си, че за няколко минути ще остане сама, ще се скрие от любопитните погледи. От тревогата. По-рано се беше ядосала. Държа се дръзко. Но всъщност я беше страх и се чувстваше объркана.
Излезе от кабинката и изми ръцете и лицето си. Едно друго момиче бе влязло и се гримираше. Вероятно от по-горен клас. Висока, хубава, с добре оформени вежди и издържана прическа. Изгледа я от глава до пети. Но не заради шума по медиите. Преценяваше я. Тук това се случваше постоянно. Преценяване на конкуренцията. Какви бяха тия парцалки, колко дрънкулки имаше, бяха ли от истинско злато, как бе сплетена косата ѝ, това истински кичури ли бяха? Дали не прикриваше, че е бременна?
Джинива, която винаги харчеше джобните си пари за книги, не за дрехи и гримове, винаги получаваше ниска оценка.
Пък и природата не я беше надарила с нещо, с което да се похвали. Трябваше да си поеме дълбоко въздух, ако искаше да изпълни сутиена си, а и рядко го слагаше. Момичетата от „Делано“ наричаха гърдите ѝ „пъпки“ и често ѝ говореха в мъжки род. (Най-много я болеше не когато се заяждаха с нея, а когато някой наистина я сбъркаше с момче.) Пък и косата ѝ… буйна и твърда като тел. Нямаше време да я сплита. Това ѝ отнемаше прекалено много време и макар че Киш ѝ правеше плитките, с тях тя изглеждаше по-малка, като момиченце, облечено по вкуса на майка си.
„Ето я, хилавата кучка… хванете я…“
Другата ученичка се обърна с гръб към огледалото. Беше красива и нахакана, със секси тяло, формите ѝ се подчертаваха от дрехите, косата ѝ бе дълга и изкуствено изправена, носеше лек руж на бузите. Обувките ѝ бяха червени като захаросани ябълки. Пълна противоположност на Джинива.
Вратата се отвори и сърцето на Джинива се сви.
В тоалетната влезе Джонет Монро, също от горните класове. Не беше много по-висока от Джинива, но по-едра, по-широкоплещеста и мускулеста. Имаше татуировки на двете ръце и издължено лице с цвят на кафе. Погледна хладно по-малкото момиче, което веднага извърна поглед.
Джонет носеше само неприятности. Тя бе от бандитките. Говореше се, че продавала дрога, можела да ти осигури каквото поискаш — хашиш, кока, хапчета. А пък ако не ѝ кихнеш кинти, ще те маризи — или най-добрата ти приятелка, или дори майка ти — докато не се издължиш. Тази година ченгетата на два пъти я хващали, дори изритала един в топките.
Джинива се втренчи в краката си. Детектив Бел нямаше как да знае колко опасна е Джонет, затова я беше пуснал. Без да избърше ръцете и лицето си, тя тръгна към вратата.
— Хей, кучко — изръмжа Джонет и я изгледа хладно. — Да, ти, парцаланке. Я стой тук.
— Ама…
— Млък! — Погледна другото момиче за момент. — Ти се пръждосвай!
Момичето бе по-високо и по-едро от Джонет, но спря да се конти и бавно събра гримовете си. Опита се да се оттегли с известно достойнство, като попита: