Сега обаче целта не беше да се мерят по духовитост. Защото традиционно задаването се прави само между мъже или между жени. Когато мъж започне да се задява с жена, това може да означава само едно — флирт.
Това се стори много странно на Джинива. Трябваше ли някой да я нападне, за да започнат хората да я уважават. Всяко зло за добро — така обичаше да казва баща ѝ?
„Е, хайде, момиче, давай смело.“ Играта беше глупава, инфантилна, но тя умееше да се задява. С Киш и сестра ѝ го правеха с часове. „Майка ти е толкова дебела, че кръвната ѝ група е «рагу»“. „Шевролетът ви е толкова стар, че са откраднали номера и са оставили колата“… Тя обаче само се усмихна глупаво. Потеше се и сърцето ѝ биеше лудо. Отчаяно се опита да измисли нещо остроумно, но не можеше.
Боже мили, това бе самият Кевин Чейни. Дори да имаше куража да каже някаква обида за майка му, сега не и хрумваше нищо.
Джинива погледна часовника си, после — учебника. „За бога, опомнѝ се, момиче — рече си. — Кажи нещо!“
Мозъкът ѝ обаче беше блокирал. Кевин всеки момент щеше да я изгледа по онзи начин, сякаш да каже „ох, какво си губя времето с тъпи кучки“, и да се махне. Но не, като че ли усещаше, че тя не е в настроение да играе, че вероятно все още е уплашена от случката сутринта, и нямаше нищо против да помълчи.
— Сериозно, момиче, ти струваш повече от всички кокони и въздухарки. Ти си умна. Приятно е да говориш с интелигентни хора. Моите момчета… — кимна към масата на приятелите си — … не са големи гении, ако ме разбираш.
Изведнъж ѝ хрумна нещо. „Давай, момиче.“
— Да, някои са толкова тъпи, че ако говореха, каквото мислят, щяха само да мълчат.
— Точно в десетката, момиче! Така си е.
Кевин се засмя и докосна с юмрук нейния; през тялото ѝ сякаш премина електрически ток.
Тя се опита да сдържи усмивката си; не беше хубаво да се смееш на собствените си шеги.
Джинива се замисли колко прав бе той; колко рядко се случва да говориш с умен човек, с някого, който те слуша, който се интересува какво искаш да му кажеш.
Кевин погледна детектив Бел, който тъкмо плащаше, и вдигна вежди:
— Знам, че тоя, дето се прави на учител, е ченге и те пази. Т’ва е супер. Ама и аз ще те наглеждам. Моите момчета също. Ако видим нещо гнило, веднага ще му кажем.
Това я трогна и тя изпита облекчение.
Изведнъж обаче я обхвана тревога. Ами ако ужасният човек от библиотеката направи нещо на Кевин и приятелите му? Тя още страдаше за доктор Бари, който бе загинал заради нея, и за ранената жена. Представи си ужасна гледка: Кевин в погребалното бюро на „Уилямс“, където завършваха толкова много харлемски момчета, застреляни на улицата.
— Не е нужно да го правиш — сериозно каза тя.
— Знам. Искам да го направя. Никой няма да ти стори нищо лошо. Имаш думата ми. Така, аз ще се връщам при моите хора. Искаш ли да се видим по-късно? Преди час по математика?
— Разбира се — заекна тя; сърцето ѝ щеше да изскоча.
Той отново чукна юмрука ѝ със своя и се отдалечи.
Джинива го изпрати с поглед, ръцете ѝ трепереха. „Моля те, Господи, не позволявай да му се случи нещо лошо…“
— Хей.
Тя вдигна очи и примигна.
Детектив Бел постави чиниите на масата. Храната миришеше толкова апетитно… Тя едва сега си даде сметка колко е гладна. Втренчи се в изпускащата па̀ра чиния.
— Познаваш ли го? — попита полицаят.
— Да, свестен е. Съученици сме. От няколко години се познаваме.
— Това ми намирисва на свалка.
— Ами… Не знам. Може би. Да.
— Не е свързано със случката в музея, нали? — с усмивка попита Бел.
Тя се извърна, бузите ѝ пламнаха. Как беше разбрал? Навярно защото и той имаше деца. Бащите сигурно лесно разбират кога някой тийнейджър сваля момиче.
Джинива сви рамене.
— Хайде — подкани я детективът и постави чинията пред нея. — Хапвай. Няма по-добър лек за душата от топли сандвичи с пуешко. Трябва да взема рецептата за това лакомство.
11
Тези щяха да свършат работа.
Томсън Бойд погледна покупките в кошницата и тръгна към касата. Обожаваше железарските магазини. Странно защо? Може би защото всяка събота баща му го водеше в една железария край Амарильо, където купуваше всякакви инструменти, от които се нуждае един уважаващ себе си мъж.
Или може би защото в железарските магазини като този всички инструменти бяха чисти и здрави, боите, лепилата и тиксото — логично подредени и лесни за намиране.
Всичко беше като по конец.
Томсън харесваше и миризмата, онази натрапчива миризма на изкуствен тор, машинно масло и бензин, която е трудна за описване, но бил ли си веднъж в стара железария, няма как да я сбъркаш.