Тук всичко му навяваше спомени. Той погледна към следващия ъгъл. Я виж ти. Тук като петнайсетгодишен бе извършил първото си престъпление; сега имаше закусвалня. С тази случка бе станал известен. Защото не открадна алкохол, цигари, скъпоценности или пари, а сандък със супер фетски „Крилон“ от една железария. През следващите двайсет и четири часа той добави към провиненията си навлизане в чужд имот и престъпно повреждане на собственост — изписа със спрей „Джакс 157“ по стените из цял Манхатън и Бронкс.
През следващите няколко години Джакс остави името си по хиляди повърхности: надлези, мостове, виадукти, стени, билбордове, магазини, общински автобуси, частни автобуси, делови сгради. Подписа се и на Рокфелеровия център, до самата златна статуя, но там двама яки като бикове охранители го сгащиха със сълзотворен спрей и гумени палки.
Само да останеше за пет минути сам в присъствието на плоска повърхност, Алонсо Джаксън тутакси изографисваше „Джакс 157“.
Докато се мъчеше да избута някак си гимназията, синът на разведени родители, отегчен до смърт от обикновените професии, търсеше утеха като писател (творците на графити се наричаха „писатели“, не „художници“, както упорито се опитваха да ги представят Кийт Харинг, галериите в Сохо и рекламните агенции). За известно време движеше с кварталната банда, но един ден, докато с Джими Стоун се мотаеха със спрейове на 140-та улица, покрай тях мина кола на конкуренцията и пат, пат, пат — приятелят му се просна на земята с две дупки в слепоочието. И това за кесийка хероин или просто ей така.
Дотук с общите начинания. От този момент действаше самостоятелно. Нямаше пари, но така му харесваше повече — просто да се мотае с другите улични „писатели“. Да, имаше нещастни случаи, но вече не трябваше да търпи малоумници с изветрели от хапчета и кокаин мозъци. Да, беше опасно — да висиш на петнайсет метра над магистралата, за да изпишеш името си със спрея — но в това бе тръпката. Така влияеше на хората. Имаше чувството, че бърка направо в мозъците им. Надписите по стените ги караха да се замислят. Който пишеше по такива невъзможни места, навярно беше сериозно разсърден за нещо, иначе нямаше да рискува живота си, за да каже на света: „Тук съм. Вижте ме!“. Алонсо, неофициално, но за постоянно кръстен Джакс, истински се вманиачи. Започна да шари с подписа си навсякъде. Твърде рано обаче разбра, че ако правиш само толкова, дори да изпишеш с името си целия град, ще си останеш просто „мърляч“ и кралете на графитите няма да ти обърнат внимание.
Затова предприе друга тактика. Бягаше от училище, денем работеше по закусвални, за да изкарва пари за спрей, или просто крадеше, а нощем драскаше „големи парчета“ — разкривени, но много по-големи от обичайните надписи. Стана майстор на гигантските букви, като изписваше цели вагони на метрото от покрива до колелата. Линия А, най-дългата от градската железница, му беше любима. Хиляди туристи пристигаха от летище „Кенеди“ в града с влакове, на които пишеше не „Добре дошли в Ню Йорк“, а мистериозното послание: „Джакс 157“.
На двайсет и една години Джакс бе направил две пълни „от край до край“ изпълнения — покриване с надписи на цяла страна на вагон — за малко да нашари цял влак, стремежа на всеки крал на графитите. Мечтаеше да създаде истински шедьовър. Не му идваше на ум обаче какъв. Знаеше само, че трябва да е нещо наистина огромно. Нещо изумително. Творение, което всеки наркоман, валящ се из канавките, и всеки уолстрийтски брокер, пътуващ в „Ню Джърси Транзит“, да погледнат и да си кажат: „Човече, това е адски яко!“
Блажени години, помисли си Джакс. Той бе крал на графитите в разгара на най-бурното негърско културно движение след Харлемския ренесанс — хипхопа.
Наистина, ренесансът си беше супер, но за Джакс той винаги щеше да остане твърде чужд. Ренесансът не идваше от улицата, не беше в кръвта му. Той не извираше от изпълнените с гняв, копнеж и отчаяние сърца на хлапета с невъзможно тежък живот и разбити семейства; не идваше от тротоарите, осеяни с използвани спринцовки и капки кръв; от хора, които трябва да крещят, за да ги чуе някой… Хипхопът бе всичко това. Хипхопът имаше четири страни, които наелектризираха тялото и подхранваха душата: музиката на диджеите, поезията на рапърите, динамиката на брейка и изкуството, за което допринасяше и Джакс — графитите.
Алонсо Джаксън спря на Сто и шестнайсета улица, където някога се намираше магазинът на Улуърт. Той не беше оцелял от кризата през 1977 година, но онова, което се появи на негово място, бе истинско чудо — най-големият хипхоп клуб в страната, „Харлем уърлд“. Три етажа с всевъзможна музика — агресивна, възбуждаща, водеща до пристрастяване. Брейкърите се въртяха като пумпали, извиваха се като морски вълни. Диджеите подлудяваха претъпканите зали с плочите си, а рапърите сякаш се любеха с микрофоните, като отправяха към всеки циничните си, изпълнени с болка стихове в ритъма на тупкащо сърце. Именно в „Харлем уърлд“ започна разколът между рапърите. Джакс има късмета да наблюдава най-знаменитата битка — между „Колд кръш брадърс“ и „Фантастик файф“…