„Харлем уърлд“ отдавна го нямаше, разбира се. Нямаше ги и надписите на Джакс. Бяха изчезнали — изчегъртани, избелели или замазани — заедно с другите легенди на графитите от ранната епоха на хипхопа: Хулио, Куул и Таки. Кралете на графитите. Сега животът беше друг. 0, имаше разбира се, носталгия по хипхопа, който се беше превърнал в „черно етно“, рапъри милионери с лъскави джипове, „Бад бойс ту“, големи тузари, бели момчета, които се държаха като черни, емпетройки и сателитни радиостанции. Това беше… ох, жалка картинка. Джакс се загледа към един двуетажен туристически автобус. Отстрани пишеше: „Разходка в страната на рапа и хипхопа. Вижте истинския Харлем.“ Туристите бяха пъстра смесица — бели, черни и азиатци. Джакс дочу откъслечни изречения от научените наизуст обяснения на шофьора и обещание, че скоро ще спрат в ресторант с „автентична негърска кухня“.
Все пак Краля на графитите не беше съгласен с онези, които се вайкаха, че старото време е отдавна минало. Сърцето на квартала оставаше недокоснато. Нищо не би могло да го промени. Да вземем „Котън клъб“, размишляваше той. През двайсетте години там свирели джаз, суинг и кабаретна музика. Всеки си мислел, че това е истинският Харлем, нали така? Колко хора са знаели, че това е само за бялата публика? (Дори известният харлемец, У. Ч. Ханди, един от най-великите американски композитори, бил връщан от вратата, макар че вътре свирели негова музика.)
Какво стана? „Котън клъб“ отдавна го нямаше. Харлем стоеше. И винаги щеше да е тук. Ренесансът бе изчезнал, а хипхопът се беше променил. Някъде из тия улици обаче се зараждаше ново движение. Джакс се чудеше какво ли ще е то. И дали ще доживее да го види.
„Натъпчете се добре с негърска храна“ — мислено се обърна към азиатските туристи, докато автобусът се отдалечаваше.
След няколко пресечки видя Ралф, облегнат на една постройка със заковани с талашит прозорци.
— Привет — поздрави Джакс.
— Как е?
Джакс го подмина, без да спира.
— Къде отиваме? — попита Ралф, докато подтичваше, за да го настигне.
— Да се поразходим. Времето е хубаво.
— Студено е.
— Като повървиш, ще се стоплиш.
Походиха известно време. Джакс не обръщаше внимание на хленченето на Ралф. Спря пред „Папая кинг“ и купи четири хотдога и два плодови сока, без да се интересува дали дребосъкът е гладен. Дали е вегетарианец, или драйфа от мангов сок. Излезе и отново тръгна по улицата, подаде на хилавия си спътник покупките.
— Недей да плюскаш тук. Ела.
Джакс огледа улицата. Никой не ги следеше. Закрача бързо. Ралф го последва.
— Караш ме да търча след теб, защото ми нямаш доверие, нали? Мислиш си, че ще те изпортя?
— Да.
— Защо толкова внезапно се усъмни в мен?
— Защото от последната ни среща имаше достатъчно време да ме изпортиш. Какво толкова чудно има?
— Времето е хубаво за разходка — измърмори Ралф и отхапа от единия хотдог.
Продължиха още малко и Джакс свърна в пуста уличка. Там спря. Ралф веднага се облегна на една метална решетка. Джакс отхапа от хотдога си и отпи глътка сок. Ралф продължи да се храни.
Така приличаха на работници в обедна почивка. Нищо подозрително.
— Суперски хотдози — отбеляза Ралф.
Джакс се нахрани, избърса ръцете си в якето и опипа фланелката и дънките на Ралф. Беше чист.
— Казвай сега. Какво откри?
— За Сетъл ли? Учи в „Лангстън Хюс“. Гимназията. Знаеш ли я?
— Да. Сега там ли е?
— Не знам. Искаше да разуча къде, не кога. Само че чух още нещо от моите момчета. Казаха, че някой я закарал. Лепнал се е за нея и не се отделя.
— Какъв? Ченге ли?
Защо изобщо питаше? Кой друг би могъл да бъде?
— Така изглежда.
Джакс допи сока си и попита:
— А за другата работа?
Ралф се намръщи.
— Онова, което трябваше да ми намериш.
— Аха.
Фараончето се огледа. Извади хартиен плик от джоба си и го пъхна в ръката на Джакс. Той опипа оръжието; беше малък пистолет. Хубаво. Точно както искаше. На дъното на торбата подрънкваха патрони.