— Е? — предпазливо попита Ралф.
— Ето. — Джакс извади няколко банкноти от джоба си и му ги подаде; след това се наведе към дребосъка. — Слушай сега. Вече нямаш работа с мен. Ако пропееш или споменеш името ми, ще те намеря и ще ти пръсна задника. Питай Делил да ти каже, че с мен шега не бива. Ясен ли съм?
— Ясно — прошепна Ралф, без да отмести очи от сока си.
— Сега се омитай. Не, върви натам. И не се обръщай.
Джакс тръгна в противоположна посока, излезе на Сто и шестнайсета улица и се смеси с тълпата. Вървеше с наведена глава, бързо въпреки куцането, но не чак толкова, че да привлече вниманието.
Малко по-нагоре по улицата се появи още един автобус, разхождащ туристи из мъртвия Харлем. От безвкусно изрисуваната кола се чуваше анемичен рап. Джакс не се отдаде на спомени за хипхопа и годините си като крал на графитите. Вече бе въоръжен. Знаеше къде е момичето. Единственото, което го интересуваше сега, бе за колко време ще стигне до „Лангстън Хюс“.
12.
Дребничката азиатка предпазливо погледна Сакс.
„Тревогата ѝ е разбираема — размишляваше детективката, — при положение че е заобиколена от шестима полицаи два пъти по-високи от нея, а още десетина чакат пред магазинчето ѝ.“
— Добро утро — поздрави Сакс. — Издирваме един човек. Много е важно да го заловим. Подозираме, че е извършил сериозни престъпления.
Даде си сметка, че говори малко по-бавно от необходимото и това можеше да се приеме като обида.
Така и стана.
— Много добре разбирам — отвърна жената на перфектен английски със съвсем слаб френски акцент. — Казах на колегите ви всичко, за което се сетих. Доста се уплаших, когато той пробваше шапката. Сигурно разбирате. Надяна си я като маска. Тръпки ме побиха.
— Не се съмнявам — съгласи се Сакс, като заговори малко по-бързо. — Имате ли нещо против да ви вземем отпечатъци?
Налагаше се, за да ги сравнят с отпечатъците върху касовата бележка и предметите от плика в библиотеката. Жената се съгласи и с помощта на преносимо устройство се установи, че са нейните.
— Сигурна ли сте, че нямате представа кой е този човек и къде живее? — настоя Сакс.
— Никаква. Идвал е само още веднъж или два пъти. Той е от онези хора, на които трудно обръщаш внимание. Средностатистически. Не се усмихва, не се мръщи, не говори. Безличен.
„Много удобно за убиец“ — помисли си Сакс.
— Ами другите ви работници?
— Питах всички. Никой не си го спомня.
Сакс отвори куфарчето си, прибра апарата за сравняване на отпечатъци и извади лаптопа си. За минута го включи и стартира програмата за лицева идентификация. Това бе компютъризирана версия на класическия фоторобот, с чиято помощ свидетелят може да си спомни лицето на престъпника. Програмата имаше по-големи възможности и получените изображения бяха почти като снимки.
След пет минути Сакс вече имаше портрет на бузест, гладко избръснат бял мъж около четирийсетте, с къса, светлокестенява коса. С нищо по-различен от милионите бизнесмени, работници и чиновници в големия град.
„Средностатистически…“
— Спомняте ли си как беше облечен?
Към програмата за разпознаване имаше друг софтуер, който позволяваше заподозреният да се облече — все едно слагаш дрехи на изрязани от хартия кукли. Жената обаче не си спомняше друго, освен тъмния шлифер.
— И още нещо — добави. — Мисля, че имаше южняшки акцент.
Сакс кимна и си го записа в бележника. После извади малък лазерен принтер и отпечата двайсетина копия на лицето на Извършител 109 с данни за ръста, телосложението, шлифера и акцента му. Също така предупреждението, че напада невинни жертви. Даде ги на Бо Хауман, бивш полицейски инструктор с прошарена къса коса, който сега оглавяваше специалния полицейски отряд в Ню Йорк. Той раздаде на хората си рисунките и им нареди да претърсят квартала.
Десетината полицаи се разпръснаха.
Нюйоркската полиция не екипираше специалния си отряд предварително, в армейски стил, а изпращаше полицаите с обикновени коли, след което им доставяше въоръжението с голям микробус. Един такъв спря пред магазинчето.
Сакс и Селито облякоха бронирани жилетки с метални плочки в областта на сърцето и тръгнаха към Италианския квартал. През последните петнайсет години районът се беше променил до неузнаваемост. Големият навремето квартал на италиански емигранти се бе свил драстично за сметка на разрастването на Китайския квартал на юг и новите, по-луксозни жилищни райони на север и запад. На улица „Мълбъри“ двамата детективи минаха покрай един от символите на тази промяна: сградата на бившия Равенски клуб, домът на престъпната фамилия Гамбино, предвождана от отдавна мъртвия Джон Готи. Клубът бе конфискуван в полза на държавата и сега беше поредната сграда, обявена за даване под наем.