Двамата детективи избраха един участък от улицата и започнаха да разпитват всеки, когото срещнат — продавачи в магазинчетата, амбулантни търговци, деца, избягали от училище, за да пият кафе с приятели, и пенсионери по пейките и стълбищата на сградите. От време на време по радиостанцията се чуваха докладите на другите екипи: „Нищо… Без резултат от Грант, край… Приемам… без резултат от Хестър, край… тръгваме на изток…“
Селито и Сакс търпеливо продължаваха по маршрута.
Внезапно зад тях се разнесе гърмеж.
Сакс се стъписа — но не от шума, който явно идваше от запушения ауспух на някой камион, а от реакцията на Селито. Той отскочи встрани, прикри се зад една телефонна кабина и стисна револвера си в кобура.
Примигна и преглътна тежко. Засмя се смутено и измърмори:
— Проклети камиони.
— Аха.
Детективът избърса потта от лицето си и продължиха по улицата.
Томсън Бойд седеше в тайната си квартира, в която се разнасяше миризма на чесън от близкия италиански ресторант, четеше инструкциите в едно ръководство и разглеждаше материалите, които бе купил преди малко.
Маркираше някои страници с жълти листчета и си водеше записки в полетата. Процедурите, за които четеше, бяха малко сложни, но той бе уверен, че ще се справи. При достатъчно време човек може да направи всичко. Така го учеше баща му. Всичко бе по силите му.
„Само мащабът е различен…“
Той се отдръпна от бюрото, което заедно с един стол, лампа и легло, бе единственото обзавеждане в стаята. Имаше малък телевизор, хладилник и кофа за боклук. Тук държеше и малкото си инструменти, нещата, които използваше за работата си. Томсън смъкна ръкавицата от дясната си китка и духна, за да разхлади кожата си. Направи същото с лявата. (Не трябваше да се забравя, че тайната квартира също може да бъде разкрита от полицията, затова предпазните мерки бяха задължителни — ръкавици и клопки срещу неканени гости.) Той замижа, сложи си капки и смъденето понамаля. Затвори очи.
Започна да си подсвирква мелодията от филма „Студената планина“.
Ожесточени престрелки, големия взрив, благородници. Пред очите му преминаваха сцени от филма.
Пссст…
Песента в главата му заглъхна и се смени с класическо парче. „Болеро“.
Нямаше представа откъде идват тези мелодии. Сякаш в главата му имаше аудиоуредба, програмирана от другиго. За „Болеро“ обаче знаеше. Баща му имаше това парче на плоча. Въртеше я безспир на зеления грамофон в работилницата.
— Слушай внимателно, синко. Тук сменя тоналността. Чакай… чакай… Ето! Чу ли?
На момчето му се струваше, че чува.
Томсън отвори очи и пак се зачете.
След няколко минути: Пссст… „Болеро“ заглъхна и се смени с друга мелодия: „Отново и отново“. С тази песен Синди Лоупър стана известна през осемдесетте.
Томсън Бойд винаги бе обичал музиката и от ранно детство искаше да свири. Майка му го записа за няколко години на уроци по китара и флейта. След торнадото баща му го караше, дори закъсняваше за работа, за да го заведе при учителя. Томсън обаче не напредваше; пръстите му бяха твърде дебели за прагчетата на китарата, за дупките на флейтата и клавишите на пианото, а изобщо не можеше да пее. Без значение дали пееше в църковния хор, или се опитваше да изпълни сам някое парче, беше пълен провал, гласът му бе ужасно дрезгав. Затова след няколко години се отказа от музиката и се върна към нормалните момчешки занимания в градчета като Амарильо — киснеше си вкъщи, ковеше, рендосваше и полираше в работилницата на баща си, играеше футбол, ходеше на лов и се разхождаше из пустинята (но се пазеше от змиите).
Томсън захвърли отчаянието от музикалните си неуспехи там, където обикновено потъваха всички несбъднати мечти.
А това в повечето случаи не е много надълбоко. Рано или късно старите копнежи се възраждат.
Странно, но това се случи в затвора преди няколко години. Веднъж надзирателят на крилото с тежък режим го попита:
— Какво, по дяволите, беше това?
— Кое? — попита Томсън, винаги спокойният средно, статистически неудачник.
— Тази песен. Свирукаше си.
— Свирукал ли съм?
— Да, по дяволите. Не усети ли?
— Просто си мислех нещо. Не съм обърнал внимание.
— Мамка му, звучеше супер.
Надзирателят се отдалечи, а Томсън се усмихна сам на себе си. Гледай ти изненада! През цялото време да е имал музикален инструмент, по рождение! Винаги го беше носил.