— Бил е тук. Откъде, по дяволите, се е измъкнал?
Отговорът дойде след секунди.
— Вижте какво намерих — извика един полицай.
Беше се навел и гледаше под леглото. Издърпа го. В стената отзад имаше дупка, колкото през нея да се провре човек. Престъпникът беше откъртил мазилката и тухлите и бе пробил таен проход между стаята си и съседната сграда. Когато е видял полицаите на монитора, просто бе изритал мазилката от другата страна и се беше измъкнал.
Хауман изпрати още хора да проверят покривите и близките улици, други заеха позиции около входовете на съседната сграда.
— Някой да мине през дупката — заповяда той.
— Аз ще отида, сър — обади се един нисък полицай.
С обемната бронежилетка обаче не можеше да мине през тесния отвор.
— Отивам — заяви Сакс, която бе най-слаба от всички. Искам обаче да опразните стаята, за да не се похабят уликите.
— Дадено. Ще изчакаме да минеш и излизаме.
Хауман заповяда да дръпнат леглото. Сакс коленичи и освети дупката с фенерчето си. От другата страна се виждаше тесен коридор покрай стената на хале или фабрика. Трябваше да пропълзи около метър през тясната дупка.
— Мамка му.
Сакс шофираше с 200 км/ч и участваше в ожесточени престрелки, без да ѝ мигне окото, но имаше ужасна фобия от тесни пространства.
С главата или краката напред?
Тя въздъхна.
С главата напред щеше да е по-страшно, но по-безопасно. Поне щеше да има няколко секунди, за да заеме позиция за стрелба. Да бъде простреляна в глезена с малкия му, коварен револвер я плашеше почти колкото теснотията в дупката. Тя се втренчи в мрака. Пое си дълбоко въздух. И с пистолет в ръка запълзя.
„Какво, по дяволите, ми става?“ — питаше се Дон Селито. Стоеше пред склада до магазинчето на източни аромати. Оглеждаше вратата и прозорците; очакваше престъпникът да се покаже, за да го арестува.
Повече му се искаше обаче престъпникът да не се появява.
„Какво, по дяволите, ми става?“
В дългогодишната си полицейска кариера той бе участвал в десетина престрелки, беше обезоръжавал замаяни от наркотици психопати, дори се беше борил с един самоубиец на покрива на сградата „Флатирън“, където от полета към отвъдното го деляха само петнайсетина сантиметра гипсов корниз. Разбира се, понякога губеше самообладание, но бързо се окопитваше. Нищо не го бе изкарвало от равновесие така, както смъртта на Бари тази сутрин. Куршумите го бяха уплашили, нямаше спор, но имаше още нещо. В един момент бе разговарял с човека… в следващия събеседникът му беше мъртъв. Не можеше да си избие гласа на библиотекаря от главата, последните му думи още звучаха в ушите му.
„Не видях добре…“
Не можеше да забрави и глухия шум от куршумите, забиващи се в гърдите на жертвата.
Туп… туп… туп…
Тихо, едва доловимо тупкане. Никога не беше чувал подобно нещо. Лон Селито потрепери и започна да му се повдига.
Ами очите му… В момента на смъртта гледаха Селито. За миг в тях се изписа изненада, после… нищо. Това беше най-странното, което Селито някога бе виждал. Не като погледа на задрямал човек, не разсеян. Единственият начин да се опише беше: в един момент в очите се четеше някаква сложна, истинска емоция, в следващия, преди трупът да се свлече на земята — нямаше нищо.
Детективът се вцепени, втренчи се в безжизненото тяло — макар да знаеше, че трябва да се опита да догони убиеца.
Санитарите от „Бърза помощ“ трябваше да го изблъскат, за да вдигнат Бари; Селито не беше способен да помръдне.
Туп… туп… туп…
Когато трябваше да се обадят на близките на Бари, Селито пак се огъна. В кариерата си бе провел безброй трудни разговори, но днес просто не можеше. Измисли някакво глупаво оправдание за телефона си и остави друг да изпълни това задължение. Страхуваше се, че гласът му изневери. Боеше се, че ще заплаче, както не беше правил от десет години.
Сега от радиостанцията се чуваха откъслечни реплики от безрезултатното преследване на престъпника.
Туп… туп… туп…
Все това звучеше в ушите му.
„Мамка му, искам да се махна.“
Искаше да е вкъщи с Рейчъл, да пият бира на веранда, та. Е, раничко беше за бира. По-скоро кафе. А може би не беше чак толкова рано за бира. Или за уиски. Искаше да седи на верандата и да гледа тревата и дърветата. Да си приказват. Или да мълчат. Само да е с нея. Изведнъж се замисли за сина си, още ученик, който живееше с бившата му съпруга. Не го беше чувал от три-четири дни. Трябваше да му се обади.
Той…
Мамка му. Селито си даде сметка, че стои насред улицата, с гръб към сградата, която би трябвало да пази, потънал в мисли. „Мили боже! Какви ги вършиш, бе? Убиецът е някъде наоколо, а ти дремеш! Може да се крие в някой вход както тази сутрин.“