Той приклекна, обърна се и заоглежда мръсните прозорци. Убиецът можеше да е зад всеки един от тях, да се прицелва в него с проклетия си малък револвер. Туп… туп…
Игличките от куршума се разпръскват, разкъсват плътта. Селито потрепери и отстъпи крачка назад. Скри се зад два камиона. Надникна иззад единия и отново се вгледа в тъмните прозорци и вратата.
Само че не ги виждаше. Виждаше кафявите очи на библиотекаря, на сантиметри от лицето си.
„Не видях…“
Туп… туп…
Животът се превръща в „неживот“.
Тези очи…
Селито избърса дясната си ръка в панталоните, опита да се успокои, че се поти заради бронираната жилетка. Какво му ставаше на това проклето време? Твърде горещо беше за октомври. Кой, по дяволите, не би се изпотил?
— Не го виждам, край — прошепна Сакс в микрофона.
— Повтори — чу се гласът на Хауман.
— Няма го.
Складът представляваше едно голямо помещение, покрай стените му преминаваха оградени с телена мрежа коридори. Долу имаше щайги с бутилки зехтин и консерви с доматен сос, увити в найлон. Коридорът, в който се намираше Сакс, бе на десетина метра над земята, на едно ниво с апартамента на убиеца. Складът явно се използваше, но не много често; нямаше признаци, че наскоро е влизал някой. Лампите бяха изгасени, но през зацапания остъклен таван проникваше достатъчно светлина.
Подът беше пометен наскоро и затова не личаха отпечатъци, които да ѝ подскажат накъде е избягал престъпникът. Освен главния вход и задната врата за товарната рампа на долния етаж имаше още две врати, едната с надпис „WC“, другата — без означения.
Амелия Сакс бавно тръгна с насочен напред пистолет, като шареше из помещението с лъча на мощния фенер.
Увери се, че в главното хале и в коридорчето няма никого, и докладва за това на Хауман. Полицаите от спецотряда нахълтаха през задната врата и се разпръснаха из склада. Облекчена, Сакс мълчаливо посочи двете странични врати. Полицаите се събраха около тях.
— Разпитахме навън, но никой не го е виждал да излиза — чу се гласът на Хауман по радиостанцията. Може още да е вътре, край.
Сакс си даваше сметка за това. Бавно слезе на първия етаж и се приближи до полицаите при двете врати. Посочи тоалетната и прошепна:
— На три.
Другите кимнаха. Един посочи себе си, но тя поклати глава. Искаше да влезе първа. Сакс беше бясна — защото престъпникът се бе измъкнал, защото носеше нещата си в плик с усмихнато лице, защото стреляше по случайни минувачи, за да отклони вниманието. Искаше този човек да си получи заслуженото и тя да участва в залавянето му.
Носеше бронежилетка, но не спираше да мисли какво ще стане, ако заредените с иглички куршуми я улучат в ръката или крака.
Или в гърлото.
Вдигна един пръст. Едно…
Влез бързо, приклекни ниско, обери мекия спусък на пистолета.
Сигурна ли си, момиче?
Тя си представи Линкълн Райм.
Две…
Спомни си баща си, патрулиращия полицай, и твърдата му философия за живота и службата: „Когато се движиш, не могат да те хванат.“
Ами, действай тогава…
Три.
Тя кимна. Един полицай изрита вратата (вече никой не пипаше металните брави) и Сакс нахълта. Приклекна въпреки болките в ставите си и бързо освети тясното, тъмно помещение.
Беше празно.
Излезе и се приближи до съседната врата. Същата процедура.
На три — силен ритник. Вратата се отвори навътре.
С оръжие и фенери — напред. „Мамка му — помисли си Сакс, — все нещо ще ти усложни живота.“ Пред нея имаше стълбище, спускащо се в непрогледен мрак. Стъпалата бяха само от хоризонтални дъски, което означаваше, че престъпникът можеше да се крие отзад и да стреля през пролуките по краката на всеки, който слиза.
— Изгасѝ — прошепна тя.
Всички изключиха фенерите, закрепени за дулата на оръжията им. Сакс тръгна първа, коленете я боляха при всяка крачка. На два пъти едва не падна по неравните, паянтови стъпала. Четирима полицаи я последваха.
— Ъглова формация — прошепна тя.
Съзнаваше, че не би трябвало да командва, но сега не можеше да отстъпи лидерството. Полицаите не се възпротивиха. Ориентираха се пипнешком и се подредиха в каре, с гръб един към друг.
— Светни!
Светлината от силните фенери обля малкото помещение.
Сакс не видя заплаха, не чу нищо. „Освен това проклето туптене — помисли си, — но то е от моето сърце.“