В мазето имаше пещ, тръби, варели, стотици празни бирени бутилки. Купища боклук. И няколко раздразнени от светлината плъха.
Двама полицаи побутнаха вонящите пликове с отпадъци, но престъпникът явно го нямаше.
Сакс докладва на Хауман какво са намерили. Навън никой не беше виждал убиеца. Хауман свика хората си на инструктаж за продължаване на търсенето, докато Сакс извърши оглед на апартамента и склада. Не биваше обаче да забравят, че след нападението в музея престъпникът не се беше отдалечил много. Бе останал наблизо.
„… но си пазѝ гърба.“
Сакс въздъхна, прибра пистолета и погледна стълбите. Изведнъж спря. Ако се качеше на горния етаж по същите стълби — ад за артритните ѝ колене — щеше да се наложи да слезе по други, за да излезе на улицата. По-лесно щеше да е, ако се изкачи по съседното, късо стълбище, излизащо направо на тротоара.
Понякога, замисли се тя, човек трябва да се поглези.
Лон Селито се взираше като вманиачен в един прозорец.
По радиостанцията бе чул, че в склада е чисто, но се съмняваше, че колегите му са проверили абсолютно всички скрити ъгълчета. Все пак тази сутрин никой не беше забелязал престъпника пред музея. Лесно се беше промъкнал достатъчно близо, за да стреля.
Туп, туп, туп.
Онзи прозорец, най-вдясно, на втория етаж… Веднъж-два пъти му се стори, че нещо помръдва зад стъклото.
Може би беше от вятъра. А може би някой се опитваше да го отвори.
Или се прицелваше.
Туп.
Той потрепери и се отдръпна зад камиона.
— Хей — извика на един полицай от спецотряда, който точно излизаше от китайския магазин. — Я погледни… онзи прозорец.
— Кой?
— Онзи там.
Селито се показа иззад укритието си и посочи черното стъкло.
— Да, ама складът е чист. Не чу ли?
Селито се показа още малко иззад камиона. Туп, туп, туп, все това звучеше в ушите му. Все виждаше онези кафяви очи, които внезапно изгубиха блясъка си. Стисна зъби, потрепери и се втренчи още по-внимателно в прозореца. Изведнъж с периферното си зрение мярна нещо отляво и чу скърцане на врата. Нещо метално проблесна на слънцето.
„Това е той!“
— Божичко — прошепна Селито.
Стисна револвера си, приклекна и се завъртя. Но вместо да спази процедурата и да държи показалеца си далеч от спусъка, той панически издърпа оръжието от кобура.
Затова то гръмна и куршумът полетя към мястото, където Амелия Сакс излизаше от мазето.
14.
Томсън Бойд стоеше на ъгъла на Канал Стрийт и Шесто авеню и чакаше да светне зелено. Пое си дъх и избърса мокрото си лице.
Не се страхуваше — задъхването и потта бяха от тичането — но му беше любопитно как са го открили. Винаги внимаваше изключително много какви телефони използва и постоянно се озърташе да не го следят, затова предположи, че е по уликите. Имаше логика — защото беше сигурен, че жената с белите дрехи, която сновеше из читалнята в библиотеката като гърмяща змия, бе сред полицаите пред апартамента му на улица „Елизабет“. Какво беше оставил в музея? Нещо в плика? Някакви частички от обувките и дрехите? Нещо, което ги бе довело тук.
Това бяха най-добрите детективи, с които се сблъскваше. Трябваше да го има предвид.
Гледаше колите и размишляваше за бягството си. Когато видя полицаите на стълбището, Томсън бързо прибра книгата и покупките от железарския магазин в плика, взе куфарчето и револвера и включи електрическата верига, свързана с бравата. Събори стеничката от мазилка и се провря през дупката в съседната сграда, качи се на покрива и избяга до ъгловата къща на близката пресечка. Слезе по аварийната стълба и побягна на запад по преговаряния десетки пъти маршрут.
Сега чакаше с тълпата светофара на ъгъла на „Канал“ и Шесто; чуха се полицейски сирени. Лицето му беше спокойно, ръцете му не трепереха, не изпитваше гняв и не се боеше. Така трябваше. Иначе провалът бе сигурен, беше го виждал десетки пъти. Много професионални убийци загубваха самообладание пред полицията и се пречупваха при най-обикновен разпит. Или пък оплескваха нещо в хода на работата, оставяха улики или свидетели. Емоциите — любов, гняв, страх — бяха за аматьорите. Професионалистът трябваше да е спокоен, равнодушен.
Безчувствен…
Томсън стисна револвера в джоба на шлифера си и взря в няколкото патрулни коли, които профучаха по Шесто авеню. Със свирене на гуми завиха по „Канал“ Бяха мобилизирали цялата полиция да го търси. Нищо чудно, след като пусна електрически ток през един от другарите им (макар че според Томсън ченгето само си беше виновно).