Единственото, което леко го притесни, бе патрулната кола, която спря на три пресечки от него. Ченгетата слязоха и започнаха да разпитват минувачите. Друга спря на стотина метра от светофара. Движеха се към него. Колата му бе паркирана край река Хъдсън, на пет минути път оттук. Трябваше да се добере до нея час по-скоро. Светофарът обаче още светеше червено.
Още сирени.
Проблемът ставаше сериозен.
Томсън огледа тълпата. Повечето хора гледаха любопитно полицейските коли и ченгетата. Трябваше да направи нещо за отвличане на вниманието. Само колкото да спечели време, за да се измъкне… не беше нужно да е много зрелищно. Просто да разсее хората за малко. Пламъци от някоя кофа за боклук, трясък от счупено стъкло… Какво друго? Забеляза голям автобус, който се приближаваше по Шесто авеню. Дали да запали някоя кофа или да използва това? Томсън пристъпи към края на тротоара. Пред него стоеше стройна азиатка, около двайсетте. Достатъчно бе леко побутване. Тя се извъртя уплашено, изпищя и политна към платното.
— Ще падне! — изкрещя Томсън, като се стараеше да не издава южняшкия си акцент. — Някой да я хване!
Писъкът ѝ рязко секна, когато огледалото на автобуса я блъсна в рамото и главата. Момичето се просна на тротоара. По стъклото на автобуса и чакащите наблизо хора пръсна кръв. Спирачките изпищяха. Както и няколко жени в тълпата.
Автобусът спря по средата на Канал Стрийт и блокира кръстовището. Трябваше да остане така до изясняване на случая. Запалена кофа за боклук, счупена бутилка, автомобилна аларма — това също би могло да отвлече вниманието. Но смъртта на момичето бе най-ефикасният начин.
Движението веднага спря, включително двете приближаващи се полицейски коли.
Томсън бавно пресече улицата, оставяйки зад себе си тълпа от ужасени минувачи, които плачеха, крещяха или просто втренчено се взираха в безжизненото, окървавено тяло, проснато на тротоара. Мъртвите ѝ очи безизразно гледаха небето. Никой не подозираше, че ужасната трагедия не е нещастен случай.
Неколцина минувачи изтичаха при трупа, други трескаво звъняха на „Бърза помощ“ по мобилните си телефони… Томсън бавно премина между спрелите коли. Вече бе забравил за азиатката и мислеше за много по-важни неща — бяха разкрили тайната му квартира. Но поне бе успял да се измъкне с револвера, покупките от железарията и книгата. В апартамента нямаше улики, които биха насочили полицията към онзи, който го беше наел; дори жената в бяло не би могла да направи връзката. Не, това не беше сериозен проблем.
Той спря при един уличен телефон, провери гласовата си поща и научи добри новини. Джинива Сетъл учеше в „Лангстън Хюс“ в Харлем. Освен това полицията я охраняваше, в което нямаше нищо странно, разбира се. Томсън скоро щеше да научи още хубави вести — например къде живее или, още по-добре, че някой вече я е застрелял.
Томсън Бойд продължи да върви към колата си — безлично син тригодишен буик, безлична кола за Безличния Джо. Той се качи и тръгна, като заобиколи отдалече кръстовището с катастрофата. Караше към моста на Петдесет и девета улица. Замисли се за наученото от книгата и как да използва новите си умения.
— Не знам… Не знам какво да кажа.
Лон Селито гледаше жално капитана от главното управление, който дойде веднага щом началството научи за инцидента. Селито седеше на ръба на тротоара; косата му бе разрошена, коремът му висеше над колана, а над копчетата му се показваше розова кожа. Изтърканите му подметки бяха обърнати настрани. Целият изглеждаше намачкан.
— Как стана? — попита едрият, пооплешивял чернокож. Беше иззел револвера на Селито, бе извадил патроните и го държеше с отворен барабан според правилата на управлението при подобни случаи.
Селито погледна високия офицер и измънка:
— Гръмна, без да искам.
Капитанът погледна Амелия Сакс и попита:
— Добре ли сте?
Тя сви рамене:
— Нищо ми няма. Куршумът прелетя далече.
Капитанът се досети, че нарочно се стреми да омаловажи инцидента. От опита ѝ да го оправдае дебелият детектив се почувства още по-гузно.
— Все пак сте били на линията на стрелбата — настоя капитанът.
— Не беше особено…
— Бяхте ли на линията на стрелбата?
— Да, сър — отвърна Сакс.
Трийсет и осемкалибровият куршум бе прелетял на около метър от рамото ѝ. Селито го знаеше. Тя също.
… прелетя далече.
Капитанът погледна склада и попита: