— Здравей, Линкълн — прекъсна мислите му мъжки глас.
Райм се сепна и вдигна очи. Пред него стоеше широкоплещест мъж около четирийсетте, с къса прошарена коса и бакенбарди. Носеше скъп тъмносив костюм.
— Докторе. Не чух звънеца.
— Том беше в антрето и ми отвори.
Робърт Шърман, който провеждаше физиотерапията на Райм, имаше клиника за увреждания на гръбначния стълб. Той бе измислил режима за терапия, включващ велоергометър, електрическа стимулация, акватерапия и различни традиционни методи за раздвижване, които Том от години прилагаше на Райм.
Лекарят огледа лабораторията, в която кипеше усилена работа. От професионална гледна точка бе доволен, че Райм си има занимание. Много паралитици просто се отказваха от живота и се отдаваха на бездействие. Смисленото занимание каляваше волята и винаги се отразяваше благоприятно (макар че лекарят предупреждаваше Райм да избягва опасни ситуации, при които има риск, да речем, да изгори в пожар, както за малко щеше да се случи в един от последните му случаи).
Лекарят бе способен, добронамерен и интелигентен човек. В момента обаче Райм нямаше време за него, защото вече двама въоръжени престъпници искаха да убият Джинива. Затова вяло поздрави госта.
— Научих, че си отменил часа си за днес. Исках да се уверя, че си добре.
„Лесно можеше да провериш по телефона“ — помисли си Райм.
Така обаче лекарят не би могъл да му окаже същия натиск да се подложи на тестовете, както ако дойдеше лично.
Шърман наистина го притискаше. Искаше да провери дали от упражненията на Райм има ефект. Не само заради самия пациент, а и за да използва резултатите в изследователската си работа.
— Не, всичко е наред — отвърна Райм. — Просто изникна спешен случай.
Махна към дъската с профила на разследването.
Том се показа на вратата.
— Докторе, кафе? Нещо безалкохолно?
— О, да не отнемаме от скъпоценното време на доктора — побърза да се намеси Райм. — След като вече се увери, че съм добре, сигурно бърза…
— Какъв случай? — поинтересува се Шърман.
— Тежък случай — раздразнено отговори Райм. — Гоним опасен престъпник. Тъкмо щяхме да разглеждаме уликите.
Райм не смяташе да обсъжда разследването с външни хора и не съжаляваше ни най-малко за грубото си поведение. Терапевтите на пациенти с парализа обаче бяха свикнали с раздразнителността и острия им език. Шърман не се впечатли ни най-малко от грубото държане на Райм. Продължи да наблюдава пациента си.
— Не, Том, благодаря — отговори накрая. — Няма да се застоявам.
— Сигурен ли сте? — Том кимна на Райм. — Не му обръщайте внимание.
— Да, скоро ще си тръгвам.
Но при все че не искаше нищо за пиене, и твърдеше, че бърза, лекарят не показваше намерение да си ходи. Дори си дръпна стол и седна.
Сакс погледна Райм. Той я изгледа безизразно и отново се обърна към лекаря, който се наведе и прошепна:
— Линкълн, от няколко месеца отлагаш тестовете.
— Бях много зает. Четири разследвания. Това е пето.
Нямам никакво време, както може би се досещате… При това са доста интересни. Не съм срещал подобни в практиката си.
Надяваше се лекарят да попита за подробности и така да смени темата на разговора.
Шърман обаче не се хвана. Познаваше всички номера на пациентите си.
— Позволи ми да ти кажа нещо.
„Как, по дяволите, бих могъл да ти попреча?“ — жлъчно си помисли криминалистът.
— Влагаш в упражненията повече енергия от всеки друг пациент. Знам, че отлагаш тестовете, защото се боиш, че няма да има ефект. Прав ли съм?
— Грешите, докторе. Просто съм много зает.
Лекарят се престори, че не го е чул:
— Сигурен съм, че изследванията ще покажат, че състоянието ти се е подобрило значително.
„Колко сложни думи, за да кажеш нещо толкова просто“ — помисли си Райм.
— Надявам се — отвърна. — Но и да не се окаже така, повярвайте ми, все ми е едно. Качих мускулна маса, плътността на костите ми се е увеличила… Белите дробове и сърцето ми работят по-добре. Това ми стига. Не е задължително да започна да се движа.
Шърман го изгледа изпитателно:
— Наистина ли така мислиш?
— Да. — Райм се огледа и понижи глас. — Тези упражнения няма да ми помогнат да проходя.
— Така е.
— Защо тогава да очаквам подобрение на малкото пръстче на крака ми? Това е безсмислено. Ще правя упражненията, ще се поддържам във форма и след пет-десет години, когато вие и вашите колеги измислите някое чудотворно лечение, пак ще проходя.