— Може би убиецът също е лежал в затвора. Щом са го пуснали, е решил да отмъсти на Тъкър. Бихте ли разпитали другите надзиратели? Търсим бял мъж около четирийсетте, среден на ръст, светлокестенява коса. Вероятно е лежал за тежко престъпление. Освободен или избягал…
— Нямаме случаи на бягство, това е невъзможно тук.
— Добре, значи освободен малко преди убийството на Тъкър. Засега само това знаем. Има добри познания по оръжейна техника и е добър стрелец.
— Това не върши работа. Все пак сме в Тексас — отбеляза директорът и се изкиска.
— Имаме фоторобот на лицето му. Ще ви изпратим копие. Възможно ли е някой да го сравни със снимки на освободените затворници?
— Разбира се, ще накарам секретарката ми. Тя е наблюдателна, но ще отнеме известно време. Оттук минават доста хора.
Директорът на затвора им даде електронния си пощенски адрес и затвори.
В този момент влязоха Джинива, Бел и Пуласки.
Бел докладва, че съучастникът се измъкнал от Пуласки по оживените улици на Харлем. Даде някои подробности за него и съобщи, че някой ще разпита учениците и учителите и ще провери записите от камерите на охранителната система.
— Пропуснах втория си тест — ядосано заяви Джинива, сякаш Райм, беше виновен.
Това момиче направо му лазеше по нервите. При все това той каза спокойно:
— Имам новини, които може би ще те заинтересуват. Твоят прадядо е оцелял, след като скочил в Хъдсън.
— Наистина ли? — лицето ѝ грейна и тя бързо прочете копието от статията. Намръщи се. — Изкарват го закоравял престъпник. Сякаш през цялото време е планирал кражбата. Той не е бил такъв човек. Сигурна съм. — Погледна Райм. — И пак не се разбира какво е станало с него и дали накрая са го пуснали.
— Търсим още информация. Надявам се да открием нещо повече.
Компютърът на Купър изпиука и той погледна екрана.
— Тук има нещо — обяви. — Писмо от преподавателка в Амхърст, която поддържа електронната страница на Музея за афро-американска история. Тя е сред хората, на които изпратих писма за Чарлз Сингълтън.
— Чети.
— Извадка от дневника на Фредерик Дъглас.
— Кой беше тоя? — попита Пуласки. — Извинявайте за въпроса, сигурно трябва да знам. Има улица на негово име.
— Бивш роб — обясни Джинива. — Един от най-изтъкнатите аболиционисти и водачи на движението за граждански права през деветнайсети век. Писател и интелектуалец.
— Както казах, трябваше да знам — измънка новобранецът и се изчерви.
Купър се наведе към монитора и се зачете:
— „Трети май, 1866 година. Вечерта на поредното събра, ние в Галоус Хайтс…“
— Аха — прекъсна го Райм. — Мистериозният квартал.
Думата „бесилка“ пак му напомни за картата таро, за човека със спокойно лице, висящ на единия си крак. Погледна я, после пак се обърна към Купър.
— … обсъждахме жизненоважната задача — Четиринайсетата поправка. Неколцина членове на цветнокожото общество в Ню Йорк се срещнахме с губернатор Фентън и членове на Сборната конституционна комисия, между които сенаторите Харис, Граймс и Фресъндън, конгресмените Стивънс и Уошбърн и демократа Андрю Роджърс, който се оказа не толкова ревностен застъпник на идеите на партията си, колкото се бяхме опасявали. Губернатор Фентън произнесе встъпително слово, след което подробно изложихме пред комисията мнението си за различните варианти на поправката. (Господин Чарлз Сингълтън твърдо наблегна, че поправката трябва да урежда правата на всички граждани, негри и бели, жени и мъже, и комисията прие тази забележка.) Обсъждането се проточи до късно през нощта.
Джинива се надвеси над рамото на Купър и сама прочете извадката.
— „Твърдо наблегна“ — прошепна. — И е искал изборни права за жените.
— Ето още една извадка. „Двайсет и пети юни, 1867 година. Бавният напредък ме тревожи. Четиринайсетата поправка беше представена за ратификация от щатите преди една година. Двайсет и два бързо я одобриха. Остават обаче още шест и срещаме упорит отпор. Уилард Фиш, Чарлз Сингълтън и Илайджа Уокър обикалят тези щати и убеждават законодателите да гласуват за поправката. Навсякъде обаче срещат неразбиране за важността на този документ, лична неприязън, заплахи и гняв… Толкова много пожертвахме, а пак не можем да постигнем заветната си цел. Нима триумфът ни в тази война ще се окаже бутафорен, Пирова победа? Моля се на Господ каузата на нашия народ да не бъде провалена от този неуспех.“ — Купър вдигна глава. — Това е всичко.
— Значи Чарлз е работил с Дъглас и останалите по Четиринайсетата поправка — обяви Джинива. — Изглежда са били приятели.