Джейн Старки каза на дъщеря си:
— Не си хвърляй чантата в антрето. Изнеси я на верандата.
— Ох, мамо!
Десетгодишното момиченце въздъхна, тръсна русата си коса, закачи униформеното си яке в антрето и надигна тежката ученическа чанта, като изпухтя сърдито.
— Имаш ли домашни?
Майка ѝ бе хубава жена около трийсетте, с къдрава кестенява коса, която днес бе вързала с розов ластик.
— Нямам — отвърна Брит.
— Никакви ли?
— Не.
— Последния път, когато каза, че нямаш домашно, имаше — изтъкна майка ѝ.
— То не беше точно домашно, а доклад. Трябваше да изрежа нещо от някакво списание.
— От училище ти бяха дали работа, която трябваше да свършиш вкъщи. Домашна работа.
— Добре де. Днес нямам никаква.
Джейн се досети, че все пак има нещо. Погледна дъщеричката си и вдигна вежди.
— Трябва само да занеса нещо италианско. Да го покажа пред класа и да разкажа какво е. Нали се сещаш, за Деня на Колумб. Знаеше ли, че е италианец? Аз си мислех, че е испанец.
Майка ѝ случайно знаеше този факт. Бе завършила гимназия и полувисше за медицински сестри. Ако поискаше, можеше да работи, но приятелят ѝ изкарваше добри пари и нямаше нищо против да си стои вкъщи, да се разхожда с приятелките си и да гледа двете деца.
Покрай това трябваше да следи и дали си пишат домашните, към които се включваха и разказите по свободно избран предмет.
— Това ли е всичко? Да не криеш нещо?
— Мамооо…
— Всичко ли ми каза?
— Аха.
— Да. Не „Аха“. Какво ще занесеш?
— Не знам. Може би нещо от закусвалнята на „Барини“. Знаеш ли, че Колумб, такова, се бил объркал? Мислел си, че е открил Азия, а не Америка. Три пъти е плавал дотук и пак не е разбрал истината.
— Наистина ли?
— Аха… Да.
Брит излезе.
Джейн се върна в кухнята. Този факт не ѝ беше известен. Наистина ли Колумб си е мислил, че е достигнал Япония или Китай? Тя оваля пилешките шницели в брашно, после в яйце и галета и се размечта за екскурзия в Китай, защото бе гледала филм по телевизията. Случайно погледна навън и през полупрозрачното перде видя някакъв мъж, който се приближаваше към къщата.
Това я разтревожи. Приятелят ѝ, който снабдяваше държавни фирми с компютърни части, беше голям параноик. Винаги я предупреждаваше да внимава с непознати Ако забележи някоя кола да забавя пред къщата, някой да проявява ненужен интерес към децата… веднага да го предупреди. Веднъж, когато бяха на люлките в парка, една кола мина бавно по улицата и шофьорът, с черни очила погледна децата. Приятелят ѝ веднага се притесни и ги накара да се приберат.
— Шпиони — обясни.
— Какво?
— Не, не като ЦРУ. Индустриален шпионаж. Конкуренцията. Миналата година фирмата ми направи шест милиарда долара и заслугата за голяма част от тази печалба е моя. Някои хора много се интересуват какво знам за пазара.
— Наистина ли има такива шпиони? — изненада се Джейн.
— В наши дни на никого не можеш да се довериш.
Джейн Старки, която имаше метална пластина в ръката заради старо счупване от бутилка от уиски, си помисли: „Така е.“ Сега избърса ръцете си в престилката, приближи се до прозореца и надникна през завесата.
Непознатият го нямаше.
„Добре, стига глупости — помисли си тя. — Било е само…“
Не, чакай… Зърна нещо на стълбите. Стори ѝ се, че видя ъгъла на найлонов плик. Непознатият беше там!
Какво означаваше това?
Дали да се обади на приятеля си?
Дали да се обади в полицията?
Но те щяха да се забавят поне десет минути.
— Навън има някой — извика Брит.
Джейн бързо излезе в коридора.
— Брит, стой си в стаята. Аз ще видя кой е.
Момиченцето обаче вече отваряше входната врата.
— Не! — извика Джейн.
— Благодаря, миличка — каза Томсън Бойд с мекия си южняшки акцент и внесе найлоновия плик, който беше видяла.
— Изплаши ме — смъмри го Джейн.
Той я целуна.
— Не можах да си намеря ключовете.
— Рано се прибираш.
Той се намръщи:
— Сутринта имах проблеми с преговорите. Отложиха ги за утре. Реших да се прибера и да поработя вкъщи.
Другата дъщеря на Джейн, осемгодишната Люси, дотича при тях и извика:
— Томи! Може ли да гледаме „Съдията Джуди“?
— Не днес.
— О, моля те. Какво носиш?
— Някои неща за работа. Можете да ми помагате. — Той остави плика на пода, погледна сериозно момиченцата и добави: — Искате ли?
— Искам! — изцвърча Люси.
Брит не каза нищо, но само защото щеше да прозвучи тъпо, ако се съгласи с другото момиченце. Тя също бе готова да помага.