Внимателно извади от големия шкаф няколко буркана и ги занесе на бюрото, като си подсвиркваше саундтрака от „Покахонтас“. Момиченцата обожаваха този филм. Той отвори кутията за инструменти, извади дебели гумени ръкавици, маска и очила и започна да сглобява устройството, което на следващия ден щеше да убие Джинива Сетъл — и всички наоколо.
Пссст…
Мелодията се смени — стига с „Дисни“. „Вечно млад“ на Боб Дилън.
Когато устройството бе готово, той го огледа и остана доволен. Прибра всичко, отиде в банята, свали ръкавиците и три пъти изми ръцете си. Спря да подсвирква и започна да си повтаря днешната мантра.
„Грозде, вишна, мляко. Грозде, вишна, мляко.“
Прилежно се готвеше за деня, когато изтръпването щеше да премине.
— Как си?
— Добре, детективе.
Господин Бел се показа на вратата и погледна леглото ѝ, покрито с книги и тетрадки.
— Отивам вкъщи при моите момчета.
— Синове ли имате?
— Да. Двама. Може някой ден да се запознаете. Ако искаш.
— Разбира се — отвърна тя, макар че си помисли: „Никога няма да стане“. — При жена ви ли са?
— В момента са при дядо си и баба си. Вдовец съм.
Тези думи накараха сърцето на Джинива да се свие. Тя долови болката, когато ги изричаше. Сякаш се беше упражнявал да ги казва, без да заплаче.
— Съжалявам.
— Доста години има оттогава.
Тя кимна:
— Къде е полицай Пуласки?
— Прибра се вкъщи. Има дъщеричка. А жена му е бременна с второ.
— Момче или момиче?
— Честно казано, не знам. Ще дойде утре сутринта. Можем да го попитаме. Чичо ти е в съседната стая; госпожица Линч също ще остане.
— Барби ли?
— Да.
— Много е мила. Разказа ми за кучетата си. И за някои от новите предавания по телевизията. — Джинива кимна към книгите. — Нямам много време за телевизия.
Детектив Бел се засмя:
— Момчетата ми се нуждаят от добър пример като твоя. Задължително трябва да ви запозная. Така, можеш да повикаш Барби по всяко време, ако имаш нужда от нещо… — Бел се подвоуми. — Дори да сънуваш кошмар. Знам, че понякога е тежко, когато родителите ги няма.
— Аз се справям добре сама.
— Не се съмнявам. Все пак викай, ако се нуждаеш от нещо. Нали сме за това. — Той се приближи до прозореца, надникна през завесите и се увери, че прозорецът е заключен. — Лека нощ и не се притеснявай. Ще пипнем тоя тип. Въпрос на време е. В този занаят няма по-добри от Райм и хората, които работят с него.
— Лека нощ.
Тя бе доволна, че Бел си тръгва. Детективът може би имаше добри намерения, но Джинива мразеше да се отнасят към нея като с дете, а също да ѝ напомнят за ужасното положение. Свали книгите от леглото и ги подреди на купчинка до вратата, за да може да ги вземе бързо, ако се наложи да излезе по тъмно. Правеше това всяка вечер.
Извади теменужката, които ѝ беше дала илюзионистката. Дълго я гледа, след това внимателно я сложи между листата на най-горната книга.
Мина за кратко през банята, където почисти умивалника, след като изми зъбите си. Замисли се за неразборията в банята на Киш и се засмя. Върна се в спалнята, заключи вратата и въпреки че се почувства глупаво, подпря бравата с един стол. Съблече се, сложи си шорти и избеляла фланелка и си легна. Загаси лампата и двайсетина минути си мисли за майка си, баща си и Киш.
Кевин Чейни на два пъти се намеси в мислите ѝ, но тя гневно го отхвърляше.
Накрая си спомни за прадядо си, Чарлз Сингълтън.
Бягството…
Скокът в Хъдсън.
Замисли се за тайната му. Кое беше толкова важно, че така ревностно да я пази?
Замисли се за любовта му към съпругата и сина му.
Нападателят от библиотеката обаче все не ѝ даваше мира. О, тя се правеше на много печена пред полицията, но разбира се, че се страхуваше. Маската, трясъкът от удара по главата на манекена, стъпките на убиеца. А сега и онзи другият, чернокожият в училищния двор.
Тези мисли бързо прогониха съня.
Джинива отвори очи и си спомни една друга безсънна нощ преди години.
Не можеше да заспи, затова стана, отиде в хола и пусна телевизора на някаква тъпа комедия. След десетина минути дойде баща ѝ.
— Защо гледаш това? — попита, като примижа на светлината.
— Не мога да заспя.
— Вземи да прочетеш някоя книга. Ще е по-добре.