Работата му обаче бе да запази живота на Джинива Сетъл, не да критикува родителите ѝ. Затова преодоля личните чувства, излезе и като държеше ръката си близо до пистолета, огледа прозорците, покривите на околните сгради, колите на улицата.
За негово облекчение патрулната кола дойде, а Мартинес и Линч се качиха в шевролета на съседната пресечка.
Бел вдига радиостанцията си:
— Чисто е. Изведи я.
Пуласки и Джинива излязоха и бързо се качиха при Бел. Детективът се настани зад волана и двата автомобила потеглиха. Скоро спряха пред стара сграда на изток от Пето авеню, в „Ел Барио“.
Мнозинството от жителите на квартала бяха пуерториканци и доминиканци, но имаше емигранти и от други страни в Латинска Америка — хаитяни, боливийци, еквадорци, латиноамериканци. Имаше също преселили се наскоро граждани на Ямайка, Сенегал, Либерия и други централноафрикански държави — както законно, така и нелегално пребиваващи. Тук повечето престъпления от омраза не бяха от бели срещу цветнокожи, а от американски граждани — независимо от цвета на кожата им — срещу емигранти. Какво нещо е животът, тъжно си помисли Бел.
Детективът спря, където му посочи Джинива, и изчака другите полицаи да слязат и да проверят улицата. Луис Мартинес му даде знак, че всичко е чисто, и с Джинива слязоха.
Сградата бе мизерна, във фоайето миришеше на вкиснала бира и развалено месо. Джинива като че ли се смути от това.
На втория етаж тя почука на една врата.
— Кой е?
— Аз съм, лельо Лили. Джинива.
Чу се тракане на две вериги и две резета. Вратата се отвори; на прага се появи слаба женица с избеляла рокля и подозрително изгледа Бел.
— Добро утро, госпожо Уоткинс.
— Здравей, скъпа. Тя е в хола.
Жената отново погледна детектива.
— Това е един приятел.
— Приятел ли?
— Да — потвърди Джинива.
Жената явно не одобряваше, че момичето се разхожда с мъж три пъти по-възрастен от нея, пък бил той и полицай.
— Роланд Бел на вашите услуги — представи се той и показа служебната си карта.
— Да, Лили спомена нещо за полицията — неловко измърмори жената; Бел продължи да се усмихва и тя добави: — Е, в хола е.
Лелята на Джинива бе съсухрена бабичка с розова рокля и очила с дебели лещи. Когато влязоха, гледаше телевизия. Тя се обърна към племенничката си и се усмихна.
— Джинива, миличка. Как си? И кой е тоя?
— Роланд Бел, госпожо. Приятно ми е.
— Аз съм Лили Хол. Вие ли се интересувате от Чарлз?
— Да.
— Ще ми се да знаех повече. Разказах на Джинива всичко, което ми е известно за него. Получил онази ферма, след това го арестували. Само толкова знам. Дори нямам представа дали е лежал в затвора.
— Изглежда, че е лежал, лельо. Но не знаем какво се е случило след това. Това искаме да разберем.
Върху стената с мръсни тапети на цветчета имаше три снимки: Мартин Лутър Кинг Младши, Джон Ф. Кенеди и известната снимка на Джаки Кенеди в траур с малките Джон Джон и Карълайн до нея.
— Ето кутиите.
Лелята кимна към три големи картонени кутии, пълни с листа, книги и дървени и пластмасови предмети. Бяха сложени върху масичка с един счупен и залепен с тиксо крак. Джинива се наведе и прегледа най-голямата кутия.
Леля Лили я наблюдаваше. След известно време каза:
— Понякога го чувствам.
— Какво… — не разбра Бел.
— Нашия прадядо Чарлз. Чувствам го. Като неспокоен дух.
— Не съм много по тия неща — усмихна се Джинива.
„Така е“ — помисли си Бел. Не ѝ личеше да вярва в духове или свръхестествени сили. За себе си обаче детективът не беше сигурен, затова измърмори:
— Е, може би сега ще получи някакъв покой.
— Знаете ли — рече старицата, като намести очилата си, — щом толкова се интересувате от Чарлз, трябва да знаете, че из страната има доста наши роднини. Помниш ли братовчеда на баща ти в Медисън? И жена му Руби? Мога да му се обадя да поразпитам. Или Джина-Луиз в Мемфис. Бих им се обадила, ама нямам собствен телефон.
Тя мрачно погледна стария апарат до телевизора. Явно бе причина за спорове с другата жена.
— Пък и фонокартите са прекалено скъпи.
— Ние ще се обадим, лельо.