Тифти скочи на крака.
— Бързо, навън!
Водата. Звукът, който Ворхис чуваше, идваше от освободената от язовира вода. Първо през единия отвор, после през втория и накрая следващия поред. Това беше видял Тифти.
Водата щеше да ги размаже.
Ворхис стана и сграбчи Боз за ръката, повлече го навън, но момчето се дърпаше да се отскубне.
— Искам да го видя!
— Там няма нищо!
Гласът на малкия прозвуча плачливо:
— Има, има!
Боз се стрелна към отвора. Тифти и останалите вече бяха при стълбата. Грохотът се чуваше вече по-близо. Освобождаваха вода през съседната тръба, следваше тяхната. След няколко секунди стената от вода щеше да се стовари отгоре им. При отвора на тунела Ворхис сграбчи брат си през кръста, но момчето се беше уловило здраво за металните пръти.
— Виждам го! Кофи е!
Ворхис го издърпа с всички сили. Двамата паднаха на пода. Останалите крещяха: Идвайте, идвайте! Ворхис сграбчи брат си за ръката и хукна. Крък махаше към тях от основата на стълбата. Ворхис усети как ушите му изпукаха от налягането, леден вятър го лъхна в лицето. Когато Крък изчезна по стълбата, Ворхис започна да се качва, след него беше брат му.
И тогава връхлетя водата.
Удари го като юмрук, като сто юмрука, хиляда. Под него Боз изкрещя ужасено. Ворхис се задържа на стълбата, но нищо повече не успя да направи, да се пусне дори с едната ръка, означаваше да бъде пометен. Водата изпълни носа и устата му. Опита се да извика името на брат си, но не излезе звук. Това е краят, помисли си той. Една грешка — и всичко приключва. Просто беше. Защо хората по-често не умираха така? Но те умираха, осъзна той, когато полека започна да изпуска стълбата. Умираха така непрекъснато.
Крък го беше измъкнал. Крък, който щеше да остане негов приятел до гроб, който един ден щеше да стои до него, докато се жени за Дий, който щеше да бди над децата му в деня, в който всички бяха отвели децата си на излет в полето, който щеше да се бие рамо до рамо с него в последната им битка на живот и смърт на много километри от това място и много години след случилото се. Когато Ворхис се беше пуснал, Крък протегнал ръка и уловил ръката му. Измъкнал го нагоре и след това Ворхис усещаше как се качват, качваха се към шахтата в безопасност.
Но не и Боз. Тялото на момчето беше открито едва на следващата сутрин, премазано в металните пръти. Може и да беше видял Кофи, а може и да не го е видял. Тифти никога не им даде отговор. С времето Ворхис реши, че няма значение. Дори да го е видял, това не им носеше утеха.
До пладне звеното по премахването на цветовете беше очистило шейсет и пет декара. Слънцето прежуряше, по небето нямаше и едно облаче. Дори децата, след игрите и смеха сутринта се бяха прибрали под навеса. При помпата Ворхис свали шапката си, напълни си чаша и пи, отново я напълни и я изля върху лицето си. Съблече прогизналата от пот риза и се избърса с нея. Всемогъщи Боже, каква жега беше само.
Жените и децата вече бяха обядвали. Под навеса работният екип се събра за обяд. Хляб, масло, варени яйца, печено месо, резени сирене, кани с вода и лимонада. Крък слезе от кулата, за да напълни една чиния. Тифти никакъв не се виждаше. И какво от това? Тифти можеше да прави каквото му сърце иска. Мълчешком се нахраниха сито. Скоро всички щяха да подремват на сянка.
— Един час — каза след малко Ворхис и стана от масата. — Не се отпускайте.
Качи се по стълбите към върха на кулата, където завари Крък да оглежда полето с бинокъла. Пушката му беше подпряна на парапета.
— Нещо интересно там?
За секунда Крък не отговори. Той подаде биноклите на Ворхис.
— На шест часа, отвъд редицата от дърветата. Кажи ми какво виждаш.
Ворхис погледна. Съвсем нищо, само дървета и сухите покафенели хълмове отвъд.
— А ти какво си мислиш, че си видял?
— Не знам. Проблясък някакъв.
— Като от метал?
— Да.
След малко Ворхис дръпна бинокъла.
— Ами сега го няма. Може би просто слънцето е проблеснало в лещите.
— Сигурно — Крък отпи от бутилката си. — Как върви там долу?
— Всички скоро ще са заспали. Много от децата вече спят. Не вярвам да са очаквали такава жега.
— Тексас през юли, братко.
— Гунар искаше да знае дали може да помогне. Това момче има голямо сърце и нито грам здравомислие.
Крък вдигна пушката си.
— Ти какво му каза?
— Почакай. Един ден ще осъзнаеш колко луд си бил да поискаш такова нещо.
Крък се разсмя.
— И ние бяхме същите. Нямахме търпение да видим света.