— Може би ти не си имал.
Крък се умълча, зареял поглед над парапета. Ворхис усети, че нещо притеснява приятеля му.
— Слушай — подхвана Крък, — взех решение и искам да го чуеш от мен. Знаеш, говори се, че отново се събира Експедиционния.
И Ворхис беше чул тези слухове. Нищо ново. Непрекъснато се носеха слухове. Откакто Кофи и хората му изчезнаха — преди колко години? — темата никога не беше заглъхвала напълно.
— Хората все това разправят.
— Този път не са само приказки. Военните набират доброволци от Вътрешна сигурност, искат да съберат бойна част от двеста души.
Ворхис се вгледа в лицето на приятеля си. Какви му ги говореше той?
— Крък, не го мислиш сериозно. Това са детински работи.
Крък сви рамене.
— Може би преди години бяха. Знам какво ти е отношението след случилото се с Боз. Но виж ме само как живея, Вор. Така и не се ожених. Нямам свое семейство. Какво чакам?
Ворхис изведнъж разбра.
— Иисусе. Вече си се записал, нали?
Крък кимна.
— Вчера подадох оставката си във Вътрешна сигурност. Докато не положа клетва, няма да стане официално.
Ворхис остана потресен.
— Виж, не казвай на Дий — настоя Крък. — Искам аз да ѝ кажа.
— Тя ще го приеме зле.
— Знам. Затова най-напред на теб казвам.
Шумът от наближаващ по обслужващото трасе пикап прекъсна разговора. Колата навлезе на площадката и спря при навеса. Тифти изскочи от нея. Качи се отзад и пусна капака на каросерията.
— Какво ли е докарал сега?
Дини. Всички го наобиколиха. Тифти започна да ги реже, подаваше големи, капещи парчета на децата. Дини! Какво угощение в такъв ден!
— За бога — простена Ворхис, докато наблюдаваше представлението. — Откъде по дяволите ги е взел?
— Откъде взема всичко Тифти? Не можеш да отречеш, че момчето има подход. Няма да умре без приятели.
— Че да съм го казвал?
Крък го погледна.
— Не го харесваш, Вор. Не съм аз човекът, който да го каже. Но той се старае. Трябва да му го признаеш.
Вратата към стълбите се отвори. Показа се Дий, носеше две чинии, всяка с по едно парче диня.
— Тифти донесе…
— Благодаря. Видяхме.
На лицето ѝ се изписаха мислите ѝ. Ворхис познаваше това изражение. Стига. Моля те, поне днес. Това са само едни дини.
Крък взе чиниите от нея.
— Благодаря, Дий. Точно на място. Предай благодарности на Тифти.
Тя погледна към Ворхис, после погледът ѝ се върна на брат ѝ.
— Ще предам.
Ворхис знаеше, че прилича на огорчен глупак, както знаеше и че ако не каже нещо, не промени темата, ще носи това чувство на огорчение до края на деня.
— Как са децата?
Дий сви рамене.
— Сири спи като къпана. Нит с Али и няколко други момичета берат цветя — тя замълча, за да избърше брадичката си с опакото на ръката си. — Ти наистина ли ще се връщаш на полето? Не знам как издържаш. Може би трябва да почакате, докато слънцето поотслабне.
— Има прекалено много работа. Не бива да се тревожиш за мен.
Тя го изгледа един дълъг момент.
— Ами хубаво. Да ти донеса нещо друго, Крък?
— Нищо, благодаря.
— Оставям ви тогава.
Когато Дий си отиде, Крък му подаде една от чиниите. Ворхис поклати глава.
— Ще се въздържа, благодаря.
Едрият мъж вдигна рамене. Вече дояждаше своето парче, по брадичката му се стичаха струйки сок. Когато остана само кората, той посочи към втората чиния, оставена на парапета.
— Може ли?
Ворхис само сви рамене в отговор. Крък изяде и второто парче, избърса лице с ръкава си и хвърли навън корите.
— Трябва скоро да съобщиш на Дий за решението си — рече Ворхис.
Три часа, денят вървеше към края си. Малко преди пладне беше излязъл ветрец, но сега въздухът отново беше неподвижен. Под брезента Дий играеше на карти със Сиси Коли, малкият Луис почиваше в краката им в кошчето си. Дундесто, добродушно бебе, пълнички пръстчета на ръцете и краката и нежна, присвита уста: малко беше недоволствал през деня, а сега, въпреки жегата, спеше дълбоко.
Дий си припомни дните, когато момичетата бяха бебета. Различните им чувства, звуците, уханията, усещането за дълбока физическа връзка, сякаш тя и бебето са едно същество. Много жени се оплакваха от този период — Нямам и миг за себе си, не мога да дочакам да проходи! — но Дий никога не се беше оплаквала, едва на трийсет, тя с радост би си родила още едно дете, може би дори още две. Хубаво щеше да е, помисли си тя, да има син. Но правилата бяха ясни. Две деца и край — това беше правилото. Управата на губернатора обсъждаше разширяване на стените и може би тогава забраната щеше да бъде вдигната. Но вероятно това щеше да стане прекалено късно за нея, а дотогава горивото, храната и пространството бяха ограничени.